Ако те Кирил и Методий не бяха превели свещените книги на родния ни език, трудно може да се предскаже како щеше да бъде развитието на народа ни и не само на нашия, но и на другите славянски народи.

Ако не можехме да четем Библията, може би щяхме да попаднем под влиянието на по-мощни по това култури.

Духовната мисия на двамата братя Кирил и Методий промени живота на всички славянски народи. Направи ги независими и самостоятелни. Чрез новата азбука се отбеляза началото на една по-богата култура.

По традиция този мащабен празник ще бъде многогодишен, а може би и многовековен.

Хората в страната продължиха прекрасната традиция, да се съберат на главните площади във всички градове и села, за да отбележат тържествено празника.

Нашата писменост, нашият език и нашата песен „Върви народе възродени“, ни обединява. Това е основата на нашата култура.

В манастира на абба Лот един брат бил изкушен. Поради това той бил изгонен от манастира.

Изгоненият отишъл в планината на абба Антоний и прекарал там известно време, след което Антоний благословил брата и го изпратил обратно в манастира.

Там братята не го приели и отново го изгонили.

Той се върнал при абба Антоний и му казал:

– Не искаха да ме приемат.

Абба Антоний го върнал, като му поръчал да каже на братята в манастира:

„Корабът е претърпял корабокрушение и е загубил товара си. Много трудно той е стигнал до пристанище, а вие искате да потопите и това, което е спасено катастрофата“.

Когато монасите чули, какво им е изпратил абба Антоний, бързо приели изгонения с радост.

Остави ли ѝ поне малко храна, не мислейки само за себе си?

Тя оцелява в студа, подгизва в дъжда, чакайки някой, може и съвсем несериозно, да я погали или повика.

Погледнете в очите ѝ. В тях има болка, безразличие, плач, ….

Това е представител на един от по-малките ти братя. Не я прогонвай! На нея са ѝ достатъчни нейните несполуки.

Ние тичаме нанякъде, безразсъдно ден след ден.

Как мислите, защо Бог ни е избрал да бъдем, нека да не е „по грешка“, по-съвършени от другите в природата? За да бъдем по-отговорни. Създателят ни ги повери, за да се грижим за тях.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Става въпрос за кукувицата, която не се обременява с проблемите свързани с възпитанието на децата си. Знаем само, че тя си лети за собствено удоволствие.

В действителност, женската кукувица всяка пролетта и лятото неуморно провежда тайно наблюдение на другите птици.

За да гарантира оцеляването на пилетата си, майката  трябва да следи за мястото, където се построява чуждото гнездо и да успее навреме да сложи яйцата си там. Пиленцата ѝ трябва да се появяват по-рано от своите братя и да отстранят „конкурентите“ си.

Затова не можем да кажем, че кукувица хвърля децата си, а по-скоро, ги отдава на надеждни семейства. Тя сама не е в състояние да отгледа толкова много потомство, колкото ще възпитат „приемните родители“. Една самка може да подхвърли най-малко 10 яйца в чуждите гнезда.

С такова рисковано занятие, което се нарича гнездов паразитизъм, могат да се занимават само дълбоко законспирирани личности. За това възрастните кукувици са почти невидими. Ако самците издават своето присъствие с познатото „ку-ку“, то самките са тихи и погледът ти много рядко може да попадне на тях.

Тогава  каква полза има природата от кукувицата? Тя е една от птиците, които се хранят с „косматите“ гъсеници. За възпитанието на малките кукувичетата малките птички унищожават не по-малко вредни насекоми, отколкото за собственото си потомство.

Сякаш са се провинили видовете възпитатели? Тук има известен  замисъл. Кукувицата учи малките птички да не бъдат глупави.

За да продължат рода си, те трябва да се научат да слагат яйцата си, да се държат тихо в гнездото, не изявявайки местонахождението му и въобще да устроят дом на такива места, където никой няма да ги намери, даже кукувицата.

Интересното е, че има  птици подобни на кукувицата в други континенти. Самките на водоплаващи птици понякога практикуват частичен паразитизъм, подхвърляйки част от своите яйца в гнездото на съседите.

Възможно е кукувицата да е започнала своята кариера по аналогичен начин. Но преуспяват само тези, които не губят време за самостоятелно възпитание на потомството си.