Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.

Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

 Яна бе в 27 седмица от бременността си и пътуваше в автобус към болницата. Нещата с плода се бяха усложнили. Шофьорът на автобуса бе забелязал притеснението и объркването в очите ѝ.

Когато Яна се преви от болка и лицето и се изкриви от напрежение, шофьорът се обърна учтиво към нея и каза:

– Успокойте се, ще стигнете на време.

След това се обърна към останалите пътници:

– Ако някой ще слиза на следващите четири спирки, нека слезе сега, защото автобусът ще се отклони.

Имаше и мърморещи, но хората слязоха. Шофьорът седна зад волана и подкара бързо автобуса. Спря точно пред болницата.

За Яна всичко мина благополучно и тя се чувстваше вече по-добре.

На другия ден тя позвъни във фирмата на шофьора, който ѝ бе направил такава голяма услуга.

– Здравейте, – каза Яна, – вчера пътувах в автобус номер 23, шофьорът заради мен се отклони от маршрута си. Нали не е пострадал заради това. Благодарение на него, лекарите успяха да спасят моя още нероден син.

– Не се безпокойте, – отговори дружелюбен мъжки глас. – При нас постъпи само едно оплакване от един пътник. Шофьорът веднага ни съобщи за случилото се, след като ви е закарал в болницата. Той вече получи благодарност за своите действия. Благодаря ви, че позвънихте. Радвам се, че сте добре и се пазете!

Ново проучване показва, че противно на съществуващите идеи хора с разстройства от аутичния спектър, като например синдром на Аспергер, нямат проблем с емпатия. По-скоро тяхното затруднение се състои в това, че те твърде много преживяват чуждите емоции и не могат да се справят с тях.

Хората със синдром на Аспергер, форма на аутизъм, често изглеждат безразлични, равнодушни самотници или затворени в себе си. Това, което останалия свят възприема като хладно отношение е всъщност защитна реакция срещу емоциите на другите, излишък от съпричасност.

Тази идея е привлякла много хора с разстройства от аутистичния спектър и техните семейства. Тя съответства на новата представа за природата на аутизма, която се нарича теория на „интензивния сват“.

Основният проблем при разстройства от аутистичния спектър не се състои в социален дефицит, а по-скоро в свръхчувствителност, която включва съответна реакцията, следствие на породен страх.

Някои смятат, че аутистите не са чувствителни, но те чувстват и усещат много повече.  Почти при всички хора с разстройства от аутичния спектър е отчетена някаква форма на свръхчувствителност и силен страх.

Социалните проблеми на хората с тези заболявания са свързани с факта, че те не могат да се справят с този свят, където някой е завъртял копчето за усещанията и чувствата на максимална мощност.

Ако гласът на родителите ви, седящи близо до кревата ви, звучи като концерт на метъл, тогава вероятно ще предпочетете да се скриете в най-далечния ъгъл и ще се люшкате от едната страна на другата, за да избегнете силният и неприятния звук.

Разбира се, това избягване и самоуспокояващо действие при аутистите включва повтарящи се действия, безсмислено повтаряне на чужди думи или движения, невъзможност да се поддържа контакт с очи, а това възпрепятства нормалното социално развитие.

Без опита, който другите деца придобиват по време на обичайните им социални контакти, аутичните деца не се научават да възприемат неявните социални сигнали.

Проучванията показват, че когато хората изпитват прекомерни съпричастни чувства, те се опитват да се отдръпнат. Когато чуждата болката е твърде силна и въздействат върху вас, тя може да ви накара да се оттеглите.

За хора с разстройства от аутичния спектър такива съпричастни чувства могат да бъдат много силни и в резултат на това те се отдръпват, а изглеждат студени и безразлични.

Тези хора всъщност не са безчувствени, те искат да общуват, но за тях това е много сложно. И това е много тъжно, защото те са способни на това, но светът е твърде интензивен за тях, така че те се отстраняват и се изключват.

Ели бе най-обикновен тинейджър. Като всички останали на нейната възраст, тя ходеше на училище и се срещаше с момче, което се казваше Станислав.

Съвсем неочаквано Ели започна да има често силно главоболие. След няколко мъчителни дни, тя отиде на лекар.

Той ѝ постави доста страшна диагноза:

– Имате рак. Единственият изход от създалото се положение е химиотерапия.

След като разбра за диагнозата на Ели, Станислав изпадна шок.

– Защо точно на нея? – той удряше с юмруци по стената. – Тя е толкова добра, защо….? Какво ще правя без нея?

Сълзите му се стичаха по бузите, а болката свиваше сърцето му и не му даваше спокойствие.

Когато се поуспокои Станислав започна да разсъждава по-трезво:

– Сега тя се нуждае от подкрепа, а не от моето хленчене.

И той нито за миг не се отдели от нея, не преставаше да се грижи и да я подкрепя.

Малко по-късно родителите на Ели узнаха още една шокираща новина:

– Дъщеря ви е бременна.

При други обстоятелства майка ѝ и баща ѝ биха се зарадвали, но сега ….

Ели бе изправена пред много важен избор:

– Ти сама трябва да решиш, – каза ѝ лекарят. – Детето, което носиш ще умре, ако продължиш химиотерапията. Но ако спреш лечението, ти ще си отидеш.

Ели дълго мисли:

„Ако продължа да се лекувам ще живея, но ще убия това, което още не е видяло бял свят. Ако то се роди, аз ще умра. Това лечение е болезнено и не се знае какъв ще бъде изхода …. но …… мога да дам шанс на едно малко човече да се радва на живота ….“

И накрая тя реши. След девет месеца Ели роди син.

След раждането тя каза на акушерката:

– Това е всичко. Направих така, както сметнах за най-добре. Изпълних дълга си.

След една седмица Ели излезе от болницата със сина си. Оставаха ѝ само 12 дена живот и тя ги прекара с детето си. Умирайки тя не го изпускаше от ръцете си.

Заради детето си Ели пожертва живота си, понякога на това не би се решила и зряла жена.