На Иван му бе много тежко на душата. Имаше десетгодишен син Тони, на когото бяха поставили тежка диагноза още от раждането му.

Момчето имаше множество нарушения, както от психически, така и от физически характер. Хранеше се през тръбичка. Не ходеше, не говореше и лошо виждаше.

Това бе второто дете на Иван. Той имаше по-голяма дъщеря Даря на 12 години.

Тони бе даден в дом за отглеждане на такива деца още от раждането си, защото майка му бе заявила:

– Не мога нито морално, нито физически да се справя с дете, което има такава тежка инвалидност.

Тя казваше на Иван:

– Ние имаме дъщеря, по-добре мисли за нея. А Тони можем да го вземем по всяко време. Може да ти звучи цинично, но за дъщеря ни има бъдеще, за разлика от сина ни.

Какво можеше да направи Иван? Жена му Вероника беше перфекционистка. За нея диагнозата на Тони бе удар.

Когато по телевизията даваха някое щастливо семейство, Вероника казваше:

– Виж колко са радостни. Те нямат дете в инвалидна количка, с протези, сляпо или някакъв друг недъг.

Нейният шаблон за „идеално семейство“ бе всички да бъдат здрави и щастливи. Тя трудно можеше да си представи щастливо семейство с дете, което е различно от другите деца. Дете, което нямаше да порасне.

Родителите на Иван и Вероника казаха:

– Правилно сте постъпили.

От тяхна страна нямаше спленичене или осъждение. Бяха се примирили със станалото.

Вероника не посещаваше сина си, беше ѝ много тежко да го види. Даря знаеше, че има брат, но изобщо не говореше за това, а и нямаше желание да го види.

Иван посещаваше сина си два пъти в месеца. Съвестта му го гризеше.

– Какво да правя с Тони? – питаше се Иван. – Нищо не го радва, от нищо не се интересува, дори не държи играчките си.

Иван просто идваше и разкарваше сина си на територията на интерната. Возеше го в количка или го носеше на ръце.

Липсваше му синът и за това Иван започна по-често да го посещава. Вероника уважаваше решението на съпруга си, но веднъж му каза:

– Не му говори за мен.

Един ден Иван предложи:

– Да купим на Тони нови дрехи. Иска ми се да го видя в нещо новичко.

Вероника взе присърце нещата и много внимателно подбра дрехите, дори ги опакова красиво, но не пожела да отиде при сина си.

– Тежко ѝ е, – каза си Иван. – Може би се нуждае от повече време.

Иван виждаше, че за Тони в дома се грижеха добре. Детето винаги бе чисто и нахранено. Там Тони се чувстваше добре и бе спокоен.

Въпреки болката Иван си казваше:

– Ако го приберем в къщи, ние не знаем дори как правилно да го храним.

Тони познаваше баща си по гласа, усмихваше му се и закриваше лицето си с длани.

Хората, които се грижеха за детето казваха на Иван:

– Той се усмихва само на вас.

Иван знае, че синът му няма да живее дълго, но ….

Морето бе тихо и спокойно. Гладката му повърхност едва доловимо се полюшкваше от лекия бриз.

Въпреки тишината и спокойствието се долавяше някакво напрежение. Скрит бунт се надигаше от дълбоките недра на морето.

Една малка вълна бе заобиколена от такива като нея. Тя им се усмихваше и шумеше. Пищеше, вдигаше врява и се надуваше. Нейният  глас се извисяваше над всички, които бяха наоколо:

– Ще пораста и ще стана най-високата и могъща вълна. Тогава морето няма да ми е нужно.

Край нея малките ѝ посестрими повтаряха унесено:

– Най-високата, ааууу …..

– Най- мощната, превъзходно ….

– Без морето, какво удоволствие …..

–  На свободааааааа …..

Малката вълна самодоволно ги наблюдаваше и заяви със самочувствие:

– Ще изляза на сушата и ще стана царица на земята!

Речено-сторено. Малката палавница подскочи, издигна се и се понесе към брега. Със своя устрем увлече и другите край нея.

Това бе ужасна и страховита сила, която потапяше корабите, които ѝ се изпречваха по пътя, а людете завличаше в тъмната морска бездна. Много бели сътвори тази малка пакостница и донесе многобройни сълзи на човеците.

Най-накрая вироглавата вълна достигна до желания бряг. Стремително се втурна към него, изразходвайки цялата си досега набрана мощ и ….. се разби в непристъпните скали.

Само пръски и пяна за миг покриха непревземаемата каменна гръд. Буйната вълна и придружаващите я талази изчезнаха безвъзвратно.

Споменът за тази непокорна и своенравна вълна навяваше само тъга и болка по тези, които лудетината успя да погуби със своя мощен и безполезен щурм.

Хубаво е да си преуспяващ, особено в шоу бизнеса.

Юри Василев водеше не едно телевизионно предаване и можеше да се каже, че имаше успех сред зрителите.

Харесваха го заради артистичността и ерудицията му. Всички смятаха, че какъвто и въпрос да му зададеш, той е компетентен да му отговори.

Юри минаваше за скромен човек, но не бе безразличен към похвалите.

Веднъж Василев посети един малък манастир, закътан в диплите на планината.

Сред природата и на чист въздух, човек се отпуска и забравя за всякакви изяви или предстоящи срещи.

Игуменката на манастира бе възрастна жена с проницателни тъмни очи. Тя видя новодошлия и внимателно се вгледа в него.

Юри смело се приближи към нея и я попита:

– Нещо смущава ли ви?

„Навярно се мъчи да си спомни къде е виждала лицето ми, – помисли си Василев. – Може би трябва да ѝ подскажа заглавие от някое мое предаване. Сигурно ще ахне ….“

Но тя напрегнато съсредоточена продължи да го проучва.

Изведнъж игуменката наруши мълчанието си и каза с болка:

– Да, смущава ме вашата гордост

Юри остана изненадан и се стъписа.

„Добре ме е разгледала тази игуменката, – въздъхна в себе си Василев. – Тя е видяла не само моето „популярно лице“, но е проникнала дълбоко в мен, откривайки нещо, за което другите край мен са били слепи – моята гордост“.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

На летището бе шумно. Хора пътуваха нанякъде. Някои от тях притичваха в последния момент и се качваха в самолета.

На Гина Сербезова и предстоеше полет. Това не би я притеснявало ако не бе подутия ѝ корем. Тя бе бременна, а пътуваше сама. Беше в последните месеци.

Може би не трябваше да пътува със самолет, но Гина реши, че така ще стане по-бързо, а и времето бе прекалено малко до срещата, която трябваше да проведе.

Сербезова се качи в самолета, настани се на седалката удобно, до колкото можеше. Погледна през илюминаторът, през който ѝ се откриваше чудна гледка. Малки и големи селища, движещи се коли и хора. Всичко това ѝ изглеждаше като умален детски театър.

Изведнъж Гина усети разкъсваща болка в тялото си.

„О, не! Не сега! Не в самолета!“ – помисли си Гина.

Това ѝ състояния много я разтревожи. Смущаваше се от хората около себе си.

„Ами ако почна да раждам“ – безпокойството ѝ растеше със всяка измината минута.

Гина се приви и изохка. Това привлече вниманието на стюардесата, която бе забелязала, още при качването, че жената е бременна.

– Лошо ли ви е? – попита обслужващата пътниците в самолета.

Когато видя пребледнялото лице на Гина, стюардесата не се поколеба нито за миг, а веднага попита пътуващите в самолета:

– Има ли в самолета лекар? Бременна жена се нуждае от помощ.

За беда такъв нямаше.

Към бремената се отправи 24 годишната Светла. Тя бе само масажистка, която в момента бе без работа.

Гина веднага бе поставена на пода на самолета. Светла коленичи до раждащата, от която изтичаше много кръв и пое бебето. До сега масажистка не бе присътвала на раждане.

Появилото се на бял свят дете, тежеше малко повече от килограм, но не дишаше.

Положението бе критично.

Светла изчисти слузта от устата на умиращото дете и му направи изкуствено дишане.

И стана чудо. Момченцето пошавна, започна да диша и тихо изплака.

Командирът на самолета, знаеше че в салона ражда жена и той държеше щурвала, сякаш ангел бе зад гърба му.

Бе поискано екстрено кацане. И когато самолетът се приземи, към него се приближи линейка. Лекарите от „Бърза помощ“ веднага отрязаха пъпната връв на момченцето и направиха всичко, което бе необходимо в случая.

Пътниците, които станаха съпричастни към станалото, за няколко минути събраха пари за бъдещите нужди на бебето. Някои от тях плачеха от умиление.

Майката и детето бяха свалени през аварийни вход, а самолетът зареди и продължи пътя си. Пътниците бяха развълнувани и още дълго време виждаха картини от случилото се пред очите си.