Дядо Михаил забеляза, че 17 годишният му внук Зарко има нужда от часовник и той му подари един от своите. Когато постави часовника на ръката на внука си старецът каза:

– Сверявам го и те предупреждавам, че този часовник се задейства само със слънчева енергия. За да работи нормално трябва да го държиш достатъчно време на слънчева светлина.

– Много ясно, – усмихна се Зарко, – ако поставя този часовник в шкафа или тъмна кутия, той ще бъде безполезен, защото няма да работи и да показва точно време.

– Това правило важи и за всеки християнин, – каза сериозно дядо Михаил. – Ако той прекарва времето си в тъмнина, ще върши неща, които са противоречиви на Евангелието. Ще бъде безполезен и в разпространението на евангелската вест.

– Дядо, щом поставя часовника на слънчева светлина, – отбеляза Зарко, – той започва да работи, защото използва силата на слънцето.

– Така и Исус, – поглади брадата си старецът, – ни измъква от тъмнината и ни кани да живеем в Неговата светлина. Той победи греха, срама и смъртта, за да живеем в тази светлина.

– Излиза, че зареждащата сила на тези, които са повярвали в изкупителното дело на Христос, – изтъкна Зарко, – е от Светия Дух.

– Но ние можем да загубим връзката с Бога, ако се изключим от този източник, – уточни дядо Михаил.

– Това е толкова трудно! Как да останем винаги заредени? – попита Зарко.

– Молитвата, изучаването на Божието Слово и служенето на другите, ще ни помага да останем заредени. За този вид енергия не се нуждаем от електричество, а от отворено и съкрушено сърце. Не забравяй, че за да светиш, трябва да бъдеш зареден от Божия Дух.

Службата в малката църква свърши и хората се изнизаха от нея. Едни разговаряха оживено, споделяйки разбирането, което са получили от чутото, други мълчаливо се отправиха към домовете си, преосмисляйки думите на пастира.

Кирил беше от вторите. В ушите му още звучаха думите на Исус: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си, и така нека Ме последва“.

Внезапно пред младежа се появи кръст и той се взря в очите на разпнатия на него. Може би се лъжеше, но пресъхналите устните на измъченото тяло сякаш промълвиха:

– Кириле, ако искаш да бъдеш мой ученик, трябва да се откажеш от това, към което отчаяно се стремиш тук на земята,  да приемеш последствията от това и да ме следваш.

Кирил трепна и пое дълбоко въздух, а разпнатия продължи:

– Защото ако пожелаеш да спасиш живота си, каквото и да правиш, както и да се стараеш, ще го загубиш, но ако загубиш живота си заради мен, ще намериш истинския живот, този в Небесното царство, който Бог е предвидил за всеки. Какво ще спечелиш, ако получиш целия свят, но загубиш душата си?

– Да, Господи, – промълви тихо Кирил, – готов съм смирено да се подчиня на Божията воля, както  Исус направи на кръста, дори това да включва страдание и трудности.

– В замяна на твоето безвъзвратно желание, да предадеш живота си на Мен, ще получиш много повече от това, което си искал или мечтал.

Невена стоеше мълчаливо сама в болничната стаята. Тя бе сложила внимателно ръка на гърба на бебето, надявайки се да чуе, че сърцето му все още бие. Пелените му бяха напоени с кръв, а болката в гърдите ѝ бе неописуема.

Докато чакаше лекарите да го оперират, тя беше силно притиснала детето до гърдите си. Дрехите ѝ лепнеха от кръв, но това не я интересуваше. Това бе нейния син. Тя му пееше тихо в страданието си.

Когато медицинската сестра взе бебето, ръцете ѝ се обляха от кръвта на малкото.

Изведнъж пълната тежест на Голгота се стовари върху Невена. Тя внезапно осъзна страданието и смъртта на Исус на Кръста.

– Господи, – прошепна Невена със пресъхнали устни, – приемам Твоя дар на спасението и отдавам живота си на Теб. Докато държах полумъртвия си син, усетих, колко велика е Твоята любов. Та Ти ми даде най-скъпото ….. Своя Син, Който понесе наказанието за моите грехове. Сега, разбирам, че понасям последствията от собствените си грешни и бунтарски избори в този свят. Едва днес виждам ясно, че цялата ми болка и мъка е в резултат на това, че Те отхвърлих и счетох за нищо пролятата кръв на Исус Христос.

Синът на Невена оживя, но тя запомни този ден изпълнен с предизвикателство и страх.

В сянката на Кръста ни е трудно да осъдим Бог, че е допуснал да страдаме.

Днес беше вълнуващ ден за Георги. Макар и все още малко момче, той отдавна го очакваше с нетърпение. Има ли по-вълнуващ празник от рождения ден особено, когато си малък?!

Какво по-велико от това да си център на вниманието? Получаваш много подаръци и лакомства…..

Между подаръците Георги откри малка фланела с прекрасно куче отпред. Малчугана много я хареса и веднага я облече. На всички показваше с гордост кучето върху гърдите си.

На другия ден фланелата бе хвърлена на пода и малчуганът изобщо нямаше желания да я облече.

– Защо си я хвърлил там? – укори го майка му.

– Нима вече не ти харесва? – изненадано го изгледа сестра му.

– Не толкова, колкото вчера, – смънка Георги.

– Това е проблем на всички днес, – отбеляза баща му. – Хубавите и добрите неща в живота ни, не могат да ни дадат удовлетворяващо трайно щастие.

– Така е, – въздъхна баба на Георги, – колкото и много да имаме, можем да се чувстваме нещастни.

– Светът предлага щастие чрез натрупване на материални блага, като дрехи, кола, електронна техника, ….. – разфилософства се бащата, – но те не могат да ни направят щастливи.

– Исус, когато постеше в пустинята и огладня, сатана му предложи да превърне камъните в хлябове, – наблегна бабата, – Но Христос отговори, че не само с хляб ще живее човек, но и с всяко Слово, което излиза от Божите уста.

– Ние сме духовни същества, – отбеляза сестрата на Георги, – затова не можем да съществуваме само с материалното богатство в този свят.

– Истинското удовлетворение за човека, – констатира бабата, – е в Бога и Неговото богатство.

Валеше ненатрапчиво, но обилно и мокреше неспасяемо. Драгой и Стойчо се бяха скрили под стряхата на една къща  с доста голям перваз и оживено разговаряха върху това, което бяха чули и преживели преди малко в групата.

– Представяш ли си как хората са се изумили, когато са видели това, което Исус е направил за Лазар, – възторжено каза Драгой.

– Не намираш ли за доста странно, че вместо да Го наобиколят и да Го молят да ги изцели, освободи или друго нещо, от което се нуждаят, присъстващите там просто са започнали да му се покланят? – попита Стойчо.

– Те бяха възхитени от това, което бяха видели, – очите на Драгой искряха от вълнение. – Какво друго можеха да направят, освен да Го почетат.

– Ако беше тогава сред тях, каква щеше да бъде твоята реакция? – заинтересува се Стойчо.

– Не знам, – смутено отговори Драгой, – но си представям мнозина застанали с гръб към Него, вдигнали високо мобилните си телефони, готови да направят перфектната снимка, докато Той преминава с Лазар край тях. А след това със задоволство да я публикуват в акаунта си. „Забележете, ние видяхме Исус!“

– А след това ще отварят неколкократно страницата, за да видят кой е харесал срещата им с Исус, – добави Стойчо, като се усмихна.

– А дали Той ще хареса това, че сме го отбелязали в публикациите си?! – попита притеснено на свой ред Драгой.

– В нашия Интернет хаос сме изгубили същността на Исус, – тъжно констатира Стойчо.

– Нашата култура ни е натрапила достатъчно силно, че в живота, дори в взаимоотношенията ни с Исус, в центъра стоим ние, – наблегна с немалко болка Драгой.

– Но онези хора бяха разбрали, че Исус бе в центъра, – въодушевено добави Стойчо.

– „Осанна“ е форма на възхвала, въпреки че се е използвала като призив за помощ. Нека, докато пеем „Осанна“, мислим не за това, от което Бог трябва да ни спаси, а да бъде молитвена благодарност за всички предишни случаи, в които Той ни е спасявал, – заключи Драгой.

Може би щяха още дълго да говорят, но дъждът бе спрял и двамата се упътиха към домовете си.