Някои хора твърдят, че църквата може да промени света към по-добро, само ако се уподоби на този свят.

Но колкото повече църквата се оприличава на този света, толкова по-слаба става нейната духовна власт и влияние.  При това не църквата променя света, а света нея изменя.

Бог не ни е призовал да се изолираме от света. Ако се отделим от околните, ние не можем да им помогнем и нямаме любов у себе си.

Бог не ни призовава да бъдем като този безбожен свят. Ние не сме длъжни да се сливаме с него.

Библията предупреждава: “ Защото всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“.

Нека Христос запълни живота ви така, че в него да не остане място за светските съблазни.

За съжаление много хора са убедени, че тях никой не ги обича или че те са недостойни за любов.
Възможно е в детството им постоянно да са ги критикували или игнорирали.
Може да са ставали свидетели на постоянни кавги в дома си.
Навярно понякога са давали грешните отговори на основтните въпроси от битието.
Всички тези и подобни неща засилват убеждението, че те са недостойни да бъдат обичани.
Ако вие сте един от тези хора, имам добра вест за вас. Няма значение каква е причината, но вашите чувства са измамни. Бог ви обича!
Ако се вгледате в себе си през Неговите очи, ще се видите по съвсем друг начин.
Ако Бог не ви обичаше, Христос нямаше да бъде разпънат на кръста. Но Той умря за вас!
В Библията е казано: „От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас“.
Бог те обича. Сърцето и ума ви трябва да бъдат пропити с тази истина. Тя може да промени всичко.

Павел коленичи пред олтара и започна да се моли. Това му помогна да се пребори с ужаса и постепенно разбра какво трябва да направи. Когато се изправи, нареди на Петър, да събере всички в централната зала за срещи.

Когато хората дойдоха,бяха почти изпълнили залата. Някои седяха, други стояха прави, очаквайки какво ще им каже Павел. Той застана в средата, отвори Библията и им прочете пасаж от Битие:

– „След тия събития Бог изпита Авраама, като му рече: Аврааме. А той рече: Ето ме.
И рече Бог: Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си и взе със себе си и двама от слугите си и сина си Исаака; и, като нацепи дърва за всеизгарянето, стана та отиде на мястото, за което Бог му беше казал“.

Павел вдигна глава от книгата. Всички го гледаха напрегнато. Всеки един от тях знаеше историята за Авраам и Исаак, но искаха да разберат за какво ги бе повикал Павел. Застанаха нащрек, очакваха да видят какво ще се случи сега.

– На какво ни учи историята на Исаак и Авраам? – попита Павел без да очаква отговор от събралите се. – Бог каза на Авраам да убие сина си, не просто някой от синовете си, а едничкия си син, родил се на Авраам, когато той беше на сто години. Авраам възрази ли? Помоли ли Бог за милост? Започна ли да спори със Него? Погледнете, Авраам не спомена пред Бога, че това е убийство, детеубийство или смъртен грях.

Павел остави думите му да увиснат във въздуха, а после сведе поглед към Библитята и прочете:

– „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си ….“ – Павел отново вдигна очи. – Бог може и нас да предизвика.  Това, което ни накара Господ, понякога може да ни изглежда като грях. В такъв случай трябва да си спомним случилото се с Авраам.

Павел говореше убедително. Умението му да проповядва настройваше аудиторията приятелски.

Тишината в залата говореше, че Павел бе успял да грабне вниманието на всички. Никой не се въртеше, не шепнеше и не помръдваше от мястото си.

– В такива случаи не трябва да задаваме въпроси, – продължи Павел. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да Го следваме, независимо от това, колко глупави, греховни и жестоки изглеждат желанията Му за нашия слаб човешки мозък. Ние сме слаби и безпомощни. Това, което знаем може да ни подведе, но ни е дадена възможност да вземаме решения, да правим сами избор. Ние имаме дълг и той е ясен, трябва да се подчиняваме. За това нека тръгнем към земята, която Бог ни е приготвил.

Проблемът на това селище е, че се появиха болести, както по хората, така и по добитъка. Водата изведнъж изчезна в земята и тази, която бе останала не достигаше за всички. Посевите изгаряха, а горещият сух вятър заплашваше хората да ги остави без хляб.

Единствента възможност да оцелеят в такова напрегнато време бе, да напуснат селището си и да потърсят по-плодороден район с добри водоизточници. Повечето не искаха да се разделят с домовете си, които бяха построили и от години насам живееха в тях. Те се бяха превърнали в нещо неразделно и неотменимо за тях.

За това бе и свикването на това събрание. Павел искаше да изведе хората от изгорялата земя, изпълнила се с болести на място, където хората можеха да спасят живота си и да живеят по-спокойно.

Често ние се страхуват от вземане на погрешно решение, коeто води до стрес.

Може би сте изправени пред въпрос от рода на: „Трябва ли да се държа, или трябва да се пусна?“, „Трябва ли да вляза или трябва да се измъкна?“, „Трябва ли да се ожена?“, „Трябва ли да си намерия нова работа?“, “ Трябва ли да се преместя?“.

Когато не можем да вземем решение, ние залитаме. Библията казва, че когато ставаме колебливи, сме нестабилни във всичко, което правим. Гръцката дума за нестабилност буквално означава „залитане като пиян“.

Но Бог казва, че има противоотрова срещу нашата нерешителност. Псалм 23: 3 ни казва: „Води ме през прави пътеки заради името Си“. Ние се справяме с напрежението при вземане на решения, когато оставим Бог да ни води.

„Но аз съм се опитвал това!“ – си казваме ние.
Когато поискаме Бог да ни води, като че ставаме по-объркани, отколкото преди.

„Нима е толкова трудно да се узнае Божията воля?“

Бог играе ли си с нас? Разбира се, че не! Бог иска да ни води. Той иска да знаем волята Му повече, отколкото ние искаме това. Нашият проблем е, че ние често търсим нещата по грешен начин особено, когато се опитваме да намерим Божията воля.

Например, някои от нас, които очакват да изпитат някакво чувство, искаме да бъдем задвижени от някакви емоции. Ние искаме някой да ни даде рецепта или формула, която директно да прилагаме. Други прибягват до магически подход към Божията воля, очаквайки Бог да направи нещо фантастичо: да го напише на небето, да ни се обадят по телефона, да ни изпратят телеграма.

Всички тези начини водят до чувство на неудовлетвореност и ни карат да пропуснем Божията воля. Божията воля не е чувство или формула, а това което Той иска да бъде.

Бог не иска да се бърка, когато вземаме решение, но Той е там и ръководи всяка наша стъпка по пътя ни, разбира се, ако Му дадем възможност за това.

Младен почти беше завършил работата си по вратата, която гравираше. При възтановяването на църквата, му бяха дали да направи нова врата, защото старата бе прогнила.

Младежът прекара цял час в поправка на косата на една от умните девици и още малко поработи върху усмивката на една от глупавите. Но още не бе сигурен как щяха да приемат работата му.

Ана влезе тихо и погледна към вратата. Изненадана, вдигна ръка към устата си и задържа дъха си.

– Като живи са! – възкликна Ана.

– Просто на всяка от тях ѝ придадох индивидуалност, – Младен се опита да се покаже скромен.

– Какво говориш? – очите на Ана изкряха възторжено. – Изглеждат сякаш ще тръгнат напред всеки момент и ще проговорят.

– Благодаря, – Младен се зарадва на похвалата, но наведе глава.

– Те са толкова различни, – каза Ана. – Как ли ще се възприемат от другите?

– На брат Никодим му хареса, той я видя вчера.

Който и да я погледнеше не можеше да не трепне. От двете страни на вратата имаше по пет девици. Умните пируваха на сватбата, а глупавите гледаха отвън. Те бяха обърнали лампите си с дъното нагоре, за да покажат, че в тях няма масло.

Младен беше копирал модела на старата врата, но беше прибавил и нещо от себе си. На новата врата девиците не бяха еднакви.

Едната беше много красива, на раменете на друга се стелеха буйни къдрици, трета плачеше, четвърта като че ли палаво намигваше. Младен им беше придал живот и те не изглеждаха сковани и безжизнени, както на старата врата.

– Е, – каза Ана, – в Библията не се казва, че са били еднакви, а само, че пет са проявили разум да се подготвят  предварително, а другите пет са отложили това приготовление до последната минута, за това са пропуснали и празненството. Но какво ще каже майсторът ти Асен, та ти още си само чирак?

– Той се интересува само от парите, които ще получи, – махна с ръка Младен.

– Ти си по-добър в занаята от него и всички го знаят. Може би затова той те мрази. С това гравиране за пореден път си доказал таланта си, а майстор Асен може да те накара да съжаляваш за това.

– Все гледаш на нещата от мрачната им страна, – засмя се Младен.

– Надявам се да греша, – каза Ана и тръгна да излиза.

– Ана, радвам се, че ти хареса, – Младен искаше още малко да я задържи, беше я харесал отдавна, но не смееше да ѝ каже.

Ана му махна с ръка за довиждане и си отиде.