Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:
– Кольо! Кольо! ….
От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:
– Влизай….
Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.
Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.
– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.
– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….
– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.
– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.
– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.
– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.
– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.
– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.
– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.
– Колелото така се е завъртяло, че ….
– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.
– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.
– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.
Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.
– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….
– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.
– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..
Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.
