Денят бе сив. Дъждът непрекъснато чукаше по прозорците и покривите на сградите. Петър Бързаков се бе активизирал. Утре му предстоеше да предаде този важен доклад, от който зависеше по-нататъшната му кариера и изкачването му в службата.

Марко, неговият син, постоянно се въртеше около него и задаваше многобройните си въпроси, които помагаха на малкото момче да преоткрива нови неща за себе си в този свят.

Търпението на Бързаков преля и стигна предела си. Той повече не можеше да се съсредоточи и да продължи доклада си. Затова се разрови в купчината бумаги на бюрото си, извади един лист, на който бе отпечатана картата на света. Разкъса го на малки парчета, подаде го на сина си и му каза:

– Ще ти купя сладолед, ако подредиш правилно тази карта.

„Ох, отървах се, – помисли си Петър. – Сега Марко има стимул и занимание за дълго време, така няма да ме занимава с глупостите си“.

Но бе сгрешил относно преценката на възможностите на сина си. Едва бяха минали 10 минути, когато Марко подаде правилно подредената карта на баща си.

– Как успя, за толкова кратко време, да изпълниш задачата? – попита го изумен Петър.

– Не беше много трудно, – засмя се Марко. – От другата страна имаше голяма рисунка на човек. Сглобих изображението му и го обърнах. Мислех си, че ако правилно съм събрал парчетата на човешката фигура, картата от обратната страна ще бъде точна.

Бащата се усмихна и каза:

– Хайде да излезем двамата и да си купим сладолед.

Марко засия, той бе успял да накара баща си да се откъсне от скучната си работа и да излезе с него.

Драган бе добър съпруг и баща. Майстореше в къщи  какво ли не. Всичко му се отдаваше. Но имаше нещо, с което не се залавяше и за което казваше:

– Всичко мога да правя в къщи, но не и да готвя. Това не е мой специалитет. Никога няма да се захвана с това.

Как се случи, никой не разбра, но един ден Драган сам пожела да напазарува продукти от близкия супермаркет и да приготви обяда.

Мая само възкликна:

– Чудесно! Готвя вече от толкова години, а сега си намерих и заместник! Готова съм да изям всичко, което приготвиш.

След като Драган влезе в кухнята, се чу дрънкане на тенджери, чинии, … След около час той предложи печено парче пилешко пред Мая и я помоли:

– Виж как е на вкус, става ли за ядене?

Жена му не искаше още от началото да го обезкуражи, затова преглътна малко парче от пилето и каза твърдо:

– Да.
Започнаха да се хранят. Драган забеляза, че Мая поглъща с апетит зеленчуците около печеното, но повече не посегна към пилешкото.

– Защо не хапваш от месото? – попита я той.

– Това пиле има странен вкус и интересен вид, – отбеляза Мая.

– Това е така, защото …… е свински котлет, – поясни Драган.

И двамата избухнаха в смях.

Когато се опитваме да помагаме на другите, ние биваме благославяни изобилно. Бог ни изпълва с желание да постъпваме по този начин по-често.

Това е акт на служение. Нещо, което може да ни изглежда съвсем просто, се превръща в духовно празненство.

Вие пирували ли сте в последно време?

Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“

Влади бе ядосан на всички, особено на познатите си от църквата. Нямаше желание да се среща с тях, за това не му се ходеше и на църква.

И каква бе причината?

Всички, когато го видеха питаха:

– Как е баща ти? Как е семейството ти?

А той бе готов да им изкрещи: „Защо не ме питате как съм аз? Аз помагам на възрастните си родители. Освен това имам двама непокорни тинейджъри. Работя по цял ден. Защо никой не се интересува за мен?“

На баща му бе отрязан единия крак и той скоро щеше да се върне в къщи. Влади бе настръхнал. Ежедневието му щеше да се натовари още повече. Какво да прави?

Тази неделя на вратата на църквата се сблъска с жена, която се грижеше за майка му, преди да почине. През същото време тя гледаше и своята майка.

– Лельо Роси, татко скоро ще се прибере от болницата. Не знам как да се грижа за него. Ти имаш опит със своя баща, дай ми съвет, какво да правя? Ти как успяваше в къщи тогава, като същевременно помагаше и на други болни по домовете им?

Жената се усмихна и каза:

– Това не е нищо. Беше привилегия да се грижа за него.

Влади бе шокиран от думите ѝ. Трябваше да мине дълъг период от време, за да превърне задължението си да помага на баща си в привилегия.

Като християни ние имаме права, но да служим и да се отказваме от правата си е привилегия.