Вера и Люба бяха приятелки още от малки, самите те не помнеха точно от кога. Учеха в един и същи клас, а живееха в два съседни апартамента.
Заедно играеха и се разхождаха по магазините.

Днес денят беше горещ и те се скриха в клоните на плачещата върба пред входа на блока.

– Знаеш ли, – започна Люба, – когато бях на 5 години, мислех, че когато татко си дойде от работа скучае, докато гледа телевизия.

– И ти какво правеше? – Заблестя палаво пламъче в очите на Вера.

– Отивах в стаята си, – гласът на Люба зазвуча някак тайнствено – и с едно малко чукче, което бях зела от инструментите на татко, чупех всичките си играчки.

– Не те ли поступваха малко за това? – засмя се Вера.

– Не. Когато занасях повредените играчки при татко, той ги ремонтираше.

– Баща ти е много добър човек, щом е изтърпявал такава лудетина като теб.

– Най-странното е, че мислех, че по този начин правех баща си щастлив.

– Е, навярно се е радвал, че може с нещо да ти помогне, но едва ли се е радвал на унищожителните ти действия. Може би е имал голямо търпение спрямо теб.

– По-скоро е искал да ми покаже и да ме научи на нещо, което едва сега след толкова години осъзнавам истински.

Момичетата плеснаха дланите си и се засмяха.

– Колко глупави сме били, – почти в един глас извикаха и двете.

В стаята влезе малкият Филип. Лицето му бе угрижено и подтиснато. Явно бе станал свидетел на нещо, което го бе хвърлило в смут.

– Тате, дошъл е един човек в селото. Седи в кръчмата и казва, че Исус Христос не е единосъщ на Бог Отец, а е бил само човек, че е имало време, когато Той не е съществувал.

– Седни, – посочи му стола баща му.

Никола много обичаше малкия си син. В него виждаше съвсем крехката и доверчива, вярваща в истините на Христовото учение, младост.

– Така са искали да променят нещата още по времето на Константин Велики, – каза Никола.- В Никея триста и осемнадесет свети отци са се противопоставили срещу Арий, който тогава бил презвитер на Александрийската църква. Той твърдял, че Исус е бил просто човек и нищо повече.

– Но, тате, – въздъхна Филип, – този човек твърди не само, че Исус е бил човек. Според него Той е бил самотник, усещал ламтежите на своите ученици, знаел е, че ще бъде предаден от Юда. Не можел да се обляга на никой и казвал, че който иска да бъде водач, трябвало да бъде слуга на народа, в чието име се бори, а не да мисли за себе си, как по-здраво да закрепи власта си.

– Кой може да твърди, че се грижи само за себе си, – възрази Никола.

– Все по- лошо става, тате. Преди дойде един, който говореше в полза на Отца и Сина, но уж чрез логичното развитие на доказателствата за началото на Сина, стигна до отричането на Неговата вечност.

– Този въпрос е бил повдигнат някога от Фотин, ученик на епископ Маркел, – започна да обяснява Никола. – Той не признавал Светата Троица, като Бог Отец наричал Дух, а Сина само Словото, чрез което Бог изказвал волята си. За Христос учел, че е просто човек, който помагал на Бога, тук на земята, да се осъществи Божията воля. Според него Исус не бил подобен и единосъщ на Бога, следователно не е бил вечен, а е получил началото си от Мария, съвсем обикновена жена. Както виждаш тези новоизлюпени учители, не казват нищо ново.

– Но покрай тези сквернословни твърдения, се чуват и верни неща, – каза Филип.

– Например? – вдигна вежди Никола.

– Войните са неизбежни, защото тези, които ръководят държавите, макар и малцина, потискат обикновените хора и ламтят за повече власт и надмощие, – Филип изговаряше бавно всяка дума, като внимателно ги подбираше.

Никола сложи ръка на рамото на сина си и каза:

– На нас ни е необходима мъдрост и сила за всеки отделен случай, а такава получаваме само от Господа.

– Искам  да те попитам още нещо, татко, – изправи се Филип. – Христос е казал: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“, но ние не го спазваме.

– Това не се отнася за този, който е нападнат, – отговори Никола. – Нападнатият веднага трябва да вдигне нож и да се изправи срещу удрящия, за да се сбъднат думите: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“.

– О, да, тате, – Очите на Филип светнаха радостно. – Колко е посто само! Аз все не го проумявах!

Най-обикновенно семейство състоящо се от баща, майка и две дъщери.
Но тази сутрин се случи нещо много интересно.
Четиримата се събраха в кухнята и не можеха да решат, кой да иде да разходи кучето.
Тогава бащата предложи да играят на следната игра:
– Който пръв проговори, той ще изведе кучето.
След като играта започна Мимето, по-малката от дъщерите, започна да се облича. Надена нашийника на врата на кучето и се отправи към вратата.
Когато вече отваряше входната врата, всички останали се бяха събрали в антрето и хорово извикаха:
– Браво, Мими!
А тя се обърна и радосно взе да се съблича, като каза самодоволно на останалите:
– Хванахте се! Вървете сега да разхождате кучето!

Една година след като бе засадена градината, повечето от дърветата се бяха хванали и избуяли.

Две три продължаваха да се борят и само едно от тях беше изсъхнало.

Асен не очакваше никое от тях да даде плод, но за негова изнененада на една фиданка се бяха появили десетина крушки.

Те все още бяха малки и твърди, но даваха надежда, да узеят през есента

Една неделя, след обяд, Асен показа плодоносната фиданка с малките плодчета на дъщеря си Лили.

Дъщеря му ги опипа изненадано и с известна доза недоверие.

– Нима те ще пораснат и ще се превърнат в ароматните плодове, които толкова обичам? – усъмни се Лили.

Тя си помисли, че баща ѝ се шегува и това е една от поредните му шеги.

Асен предположи какво може да се върти в малката ѝ глава и я попита:

– А според теб, от къде идват зрелите круши?

Лили погледна с упрек баща си и каза изпълнена с увереност, съвсем убедена в това, което изрича:

– Как от къде? – звънна детския ѝ глас. – От магазина, глупчо.

„И тя ще узрее един ден“ – помисли си Асен.

Трудно му бе да си представи, как кльощавото ѝ телце ще закръгля и оформи в красива женствена фигура, но съвсем не се съмняваш, че това ще стане.

„Дали ще имам внуци от нея? И какви ли ще бъдат?“ – помисли си Асен.

Тя бе едва петгодишна, така че от времето, когато можеше да стане това ги деляха най-малко 13-14 години.

Това са доказали двама бащи от различни краища на света.
Джозеф Уелч от Флорида дошъл на помощ на шестгодишния си син, когато алигатор хванал момчето за ръката.
Без да мисли за грозящата го опасност Уелч започнал да удря алигатора, за да пусне сина му.
Най-накрая, случайно появилите се на това място хора, помогнали на Джосеф. Някой от тях ритнал алигаторът в корема и животното пуснало момчето.
Друг баща от Митоко, Зимбабве, спасил сина си от нападение на крокодил в реката. Тафадзва Качер започнал да ръга в очите и устата на крокодила трастикови пръчки, докато звярът не пуснал сина му.
Крокодилът пуснал момчето, но хванал ръката на самия Качер, на който му се наложило да извади очите на животното, за да си освободи ръката.
Детето е загубило крака си, но е останало живо.