Тежка бе годината за семейство Димитрови. Безпаричието ги стягаше за гушата ежедневно. На всичкото отгоре на най-малкия член в семейството Йонко му се налагаше спешна операция.

Датата бе определена. Нужен бе кръводарител. За голяма изненада на семейството съседката им Николина , която често им досаждаше с проблемите си, каза:

– Аз ще дам. Кажете само кога да отидем. – Когато видя изненаданите погледи на родителите добави, – Съвсем не се шегувам, имам достатъчно кръв, ще дам колкото трябва за Йони.

Това бе спонтанно бликнало чувство. Гено бащата на Йонко се трогна, а майка му Маргарита  притисна силно до себе си Николина и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Николина!

Занизаха се дни и нощи на безпомощност и болка. Родителите на Йонко бяха много притеснени, а той ги окуражаваше:

– Престои ми вълшебно пътуване до приказен остров. После ще видите как ще тичам отново.

С добрината си и желанието на всеки да помогне, Йонко грабна сърцата на лекарите и обслужващия персонал в болницата.

В деня на операцията три часа майката и бащата се мятаха в мълчалива борба с връхлитащите ги кошмари. Куцукащите и количките с болните, които минаваха край тях им напомняха, че и други хора страдат, но всички те таяха надежда към лекарите, че ще им помогнат отново да се движат нормално.

Накрая доктор Тинчев излезе и каза:

– Не се притеснявайте. Операцията мина успешно, даже надмина очакванията ми.

Старшата медицинска сестра им се усмихна и добави:

– Имате много добър син. Когато го поведохме към операционната, той ми каза: „Майка ми е отвън. Облечена е в син костюм. Моля кажете ѝ, че съм добре и да не се безпокои за нищо…. Всичко ще бъде наред…“

Маргарита се разплака, а Гено едва удържа сълзите си.

Когато се върнаха от болницата Николина ги пресрещна на стълбите, набута няколко банкноти в ръката на Маргарита и прошепна:

– За Йонко, знам, че сега сте в нужда.

Когато Гено опита да възрази, Николина сложи ръката си върху ръката на Маргарита и добави:

– Знам, хора сме, всеки се нуждае от подкрепа и помощ – и продължи към вратата на апартамента си.

Добрината у хората не е изчезнала. Тя се проявява в най-трудните моменти на човека. Живи сме и човещината още не е умряла у нас.

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……

Гено доста често гостуваше в дома на Данчето и Гошо. Тази дружба бе останала от преди, когато работеха заедно. Гено се разболя и напусна завода, но след това те  често се виждаха..

Тази вечер Гено бе донесъл поредната си изненада – голяма кутия шоколадови бонбони с фъстъци и трилитрова бутилка  безалкохолно.

Мартин и Дани, синовете на Данчето и Гошо,  веднага нахълтваха в стаята, щом Гено прекрачеше прага на дома им.

– Помниш ли тази песен, – обърна се Гено към Гошо и  затананика носово. – „Животът не се мери с годините, а с дирята оставена след нас“.

– Така беше, – въздъхна Гошо. – Бяхме изпълнени с ентусиазъм и прекрасни мечти. „Ако искаш да светиш на другите, сам трябва да гориш“.

– Рембранд, – засмя се Гено. – Умен е бил този холандски художник.

– Като си помисля, – каза Гошо, – как пълнихме главите си с разни мъдрости, а днес младите ……

Гено изгледа Мартин и Дани и заключи закачливо:

– Нови времена, нови нрави ….. Нали така юнаци?

Мартин се изчерви и каза:

– Има неща, които не искаме, но те сами ни се натрапват в живота.

– Какво имаш в предвид? – не го остави Гено.

– Например, отношенията между младите, – преодолял стеснението си Мартин и продължи. – Едно време момчетата са обикаляли по седянки, край кладенците и чешмите, за да получат някоя мила усмивка от момичето, което са харесали. Сега нещата са много по-прости, без много въздишки и куп остарели начинания, които увеличават мъката, а не радостите.

Усмивка заигра по лицето на госта. Явно не отхвърляше казаното от младия човек, но искаше да подтикне Мартин към размисъл за корените на промените във взаимоотношенията на младите и за това попита:

– Не забелязваш ли, че днешните опростени „ухажвания“ и съкратените „любовни игри“ водят до мъка след женитбата? Разделят се без да са създали семейство и дом. На това ли викате вие младите „модерна“ любов?

Дани не се стърпя и се намеси:

– И все пак това е напредък в сравнение с насилването да вземеш този или тази, защото така щяло да се уголеми нечие богатство. Никой не се е съобразявал тогава с чувствата на младите.

– Съгласен съм, че някога родителите са гледали с пресметливо око, съобразявали са се с икономическата изгода, – поклати глава Гено. – Нали богатството е било гаранция за щастието на двамата млади. Вие одобрявате ли подобно отношение към любовта?

– Не, в никакъв случай, – бързо реагира Мартин.

– Добре де, сега не е ли същото? – отправи предизвикателството си към момчетата Гено.- Женитба от пръв поглед, не съм против това. Само, че погледа не е отправен към момичето, а към това: маркови дрехи и обувки ли носи, парфюмът вносен ли е, ….. Всичко това разкрива какви са възможностите на родителите на потенциалната кандидатка. Нима днес младия човек не се съобразява с това, дали бащата на момичето не е бизнесмен или банкер? Ами момичето? Погледа ѝ е насочен не към интелектуалните възможности на момчето, дори не и към външния му вид, а към дебелината на портфейла му или каква кола кара.

– Сърцето и чувствата имат друго измерение, – намеси се Гошо. – Очите не гледат по-далече от притежаваните предмети и банкноти. Вещоманията и любовта към парите убиват искрените чувства.

– Ние сме виновни, че не насочваме децата си към истинските ценности, – обади се Данчето. – Децата ни са свикнали да получават всичко сдъвкано, наготово.

– Мъчим се някак да оправим нещата, но правим всичко сухо, шаблонно, без мотивация за младите. Въвеждаме схеми, които те не приемат, – с болка заключи Гено.

Мартин и Дани наведоха глави и се замислиха. До сега смятаха, че родителите им нарочно ги спъват и ограничават, но разговорът тази вечер ги накара да се замислят по-сериозно върху нещата.

Златко заяви на жена си:

– Отивам на риболов с приятелите си.

В действителност това бе кодовото име на „запой с приятелите“.

За да покаже, че няма да си губи времето, Златко взе и пет годишния си син.

Когато пристигнаха всички се настаниха под сянката, макар и до реката и започнаха да празнуват, а малкия Петьо бе оставен сам да се грижи за себе си.

Момчето се къпа, плува и много изгоря.

Изведнъж Златко усети, че нещо не е, както трябва. Погледна сина си и изтръпна. Цялата му кожа бе станала яркочервена.

Златко бързо грабна сина си и ги закара до близката болница. Там една възрастна сестра го намаза с нещо и Петьо се оправи, но през цялото време, чете конско на бащата:

– Как можете да тръгнете на риболов с дете. Децата трябва да се пазят. Лятото дойде и те му се радват, но …

Вечерта бащата и синът се върнаха в къщи. Бащата се чувстваше виновен и изплашен, а синът ядосан.

– Какво се е случило? – попита майката на Петьо.

– Докато татко ловеше риба на сянка, на мен се нахвърли лятото…..

Вечерта даваха американски сериал. Дора не издържа на жестоките сцени и изрази негодуванието си на глас:

– Едно и също. Бандитизъм и секс на фона на задкулисни комбинации. Нужно ли е да гледам, кой кого изнудва? Това ли е рая на хайлайфа? Прехвалената американска демокрация?!

– Царството на капитала, нали това чудо се настанява сега и у нас, – прибави Данчо.

Зверските сцени отвориха душите на синовете на Дора и Данчо и те започнаха да разказват какви „страхотии“ ставали в училище.

– Спиридон беше донесъл някакъв флакон със спрей, – започна да обяснява Пламен по-малкият от синовете им. – Без да иска пръсна с него по бузата на Митко Лекето и тя се зачерви….

– Ами ако бе пръснал в окото му? – притеснена попита Дора.

– Казахте ли на класния? – попита Данчо.

– Не. Кой би посмял, – махна с ръка Пламен.

– А на директорът? – бащата погледна изумено синовете си.

– Е, татко, ти да не падаш от небето, – засмя се Кирил по-големият от синовете. – Ако беше само това…..

– Някои ученици носят автоматични ножове, боксове, а за цигарите и алкохола да не говорим, – добави Пламен.

– Браво! Много ни успокоихте! – плесна с ръце бащата. – И какво от всичко това сте опитали?

– Е, татко все ни подценявате, – възмути се Кирил.

– Кои родители не се грижата за децата си? – изпъшка Данчо. – Странно, тези деца, за които ни разказвате имат ли родители?

– Имат, – момчетата отговориха едновременно.

– И какво ги правят? – попита Дора.

– Дават им пари, – обади се Пламен, – те са богаташи, тежкари. На Слави баща му работи на митницата, а да знаете какви чудесии му носи. През ден сменя дънките и маратонките си, а дреболиите продава на съучениците си.

– Какви дреболии? – попита майка им.

– Различни видове скъпи цигари, шоколади с различни пълнежи, – поясни Кирил.

– И учениците купуват? – Данчо бе изумен.

– Дават за една кутия цигари 15-20 лева, а за победните има и по 4-5 лева, – засмя се Пламен.

– Е, само това де е, – Кирил махна с ръка, – Динка беше скромно момиче, но я подведоха. Започна да ходи по заведенията с тежкарчетата, а вчера дойде пияна на училище. Изведоха я навън, а на Соколова казаха, че ѝ е станало лошо. ….. Станимир постоянно псува учителите и директорът.

– Къде са истинските учители, да ги сложат на мястото им, – започна да се възмущава Дора.

– Няма да могат, татко, както е тръгнало, – наведе глава Пламен. – Оня ден Симо се заканил на Зафиров, че ако му пише двойка по химия ще му счупи главата.

– А родителите им? Знаят ли какво правят децата им? – попита Данчо.

– Не идват на родителска среща, – каза Кирил, – дори не се интересуват дали изобщо учат, сякаш изобщо ги няма. Класният ходил на посещение на Кенгуруто, за да разбере защо не идва на училище. В това време той пиел заедно с баща си на една маса. Когато Маринов позвънил на вратата им, излязъл бащата и казал, че синът му е болен, а после Кенгуруто се хвали из цялото училище, как баща му го е отървал.

– Това не е училище, а развъдник на криминални типове, – изохка Данчо. – Ще ви преместим в друго ….

– Пак ли? – обади се Дора. – Всяка година ли ще търсим ново училище, …. навсякъде вече стана така.

Родителите бяха потресени. В училище вече не се влизаше с благоговение, а учителите нямаха авторитет. Днешното училище се бе превърнало на разграден обор, където животни вършеха неприлични и непристойни работи, а учителите са се преобразили в безлична, сива маса, подчинили ежедневието си на едно жалко живуркане.