Веднъж врабец попитал синигер:

– Защо хората толкова се суетят? За къде са се забързали? За какво се тревожат?

Синигерът отговорил:

– Мисля, че те нямат в небето Баща, като нас, Който се грижи за нас с теб.

Исус посочи на учениците си безгрижните птици подчертавайки, колко са неестествени нашите грижи за бъдещето:

„Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?“

Ако той се грижи за малки птици и нежни цветове, тогава защо не можем да разчитаме на Него?

Той толкова ни обича, че изпрати Сина Си в света, да умре на кръста вместо нас. И всичко това направи за нашето спасение. Ето колко много ценни сме за Него.

Когато Алябиев научил, че благодарение на царска заповед, той трябва да замине за Сибир и да живее в град Тоболск, въпреки трагичното си положение, се разсмял.

– Какво толкова ви разсмя, господине? – с недоумение се поинтересувал чиновникът. – В Сибир ще ви научат да се държите по-сериозно.

– Това е малко вероятно, – казал Алябиев. – В Тоболск съм прекарал най-хубавите години от живота си, детството и юношеството си. Та нали баща ми е бил губернатор на Тоболск.

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Петров беше генерален директор в една водеща компания. Една вечер на младежко парти неговата 17-годишна дъщеря бе забременяла.

Родителите ѝ настояха:

– Кой е бащата на детето, кажи ни Милена.

Момичето мълчеше и не издаваше името на младежа. Изглежда и тя се чувстваше виновна за случилото се.

Минаха три месеца, на Милена още не ѝ личеше бременността.

Един ден пред дома ѝ спря стар прашен камион. По това време Петров пиеше чай на двора. Той видя как от камиона се измъкна непознат младеж.

Младото момче приближи Петров и каза:

– Здравейте! Аз съм Марин. Вие ли сте бащата на Милена.

– Да. Вие при нея ли идвате?

– Не, дойдох да поговоря с вас.

– Заповядайте седнете, – покани го Петров.

И младежът започна да разказва:
– Скоро навърших 18 години и се дипломирах. Учех в близката гимназия. Вижте, аз не съм от много умните, за това не ме очаква безпроблемно и успешно бъдеще.

Петров започна да усеща накъде клони младият човек и смръщи вежди.

– Вярно ли е, че Милена е бременна? – попита Марин.

– Да, – отговори Петров.

– Аз съм бащата на бебето, – малко смутено призна младежът.

– И какво смятате да правите по-нататък? – погледна го с укор Петров.

Марин пое дълбоко въздух и продължи да говори.

– Ще бъда със вас напълно откровен. Аз не обичам дъщеря ви. Направих грешка, не трябваше да отивам толкова далече. Нямам пари, но знам, че вие ръководите голяма фирма. Бихте ли ме взели при вас на работа, за да се запази детето и да стана достоен за него баща?

Петров бе изненадан от предложението, но кимна с глава.

– Относно работата, мога да ви помогна, но мисля, че е много грубо и безсъвестно да дойдете при мен и да ми кажете, че не обичате дъщеря ми. Отгоре на всичко искате да ви приема на работа в компанията.

– Мислех, че така ще бъде добре за всички, а и това е една добра възможност да се запази детето, – каза младежът.

– Ела утре в 9 сутринта, – каза Петров. – Ще ви чакам.

– Добре, – бързо каза младежът.

Петров усети в гласа на Марин облекчение.

– Тогава до утре.

Минаха 12 години от тогава. Този младеж, възмъжа и ръководи едни от най-добрите магазини във фирмата. Петров не съжаляваше, че го взе на работа.

Сега младите имат две прекрасни деца. Марин като баща, много помага на съпругата си за отглеждането на децата. Той направи всичко, за да стане достоен баща. Изпълняваше всичките си задължения в семейството и на работата си.

– Не са много младежи, които биха постъпили като него, в такава ситуация, – казваше често след това Петров.

Дядо Калин седеше на пейката и се усмихваше на приближаващия Страхил. Той му беше като внук, въпреки че нямаха никаква роднинска връзка. Страхил помаха с ръка на стареца и се забърза към пейката. За младежа дядо Калин беше повече от учител. Той винаги идваше при него за съвет и мъдрост.

– Радвам се да те видя, – каза старецът.

– Аз също, – засмя се добродушно младежът . – Скоро четох, че  криза в живота, болест, съвет, убеждение, кара всяка клетка от тялото да тръпне, за да усети човек, какво трябва да направи.

– Не е важно какъв иска да бъде човек, важното е какъв е създаден да бъде, – каза дядо Калин. – Дали работиш във фирма, болница или училище, дали си предприемач, спортист, художник, певец, родител, който отглежда децата си, каквато и роля да има в живота, човек решава да даде най-доброто от себе си, за да служи на другите.  И всичко това е съпроводено с израстване.

– Колко време продължава това израстването? – попита Страхил.

– Това зависи от човека, – каза старецът, – но ти не се плаши, Бог ще направи всичко и ще ти помогне да израснеш.

– Да, но понякога израстването е много трудно, – смръщи вежди Страхил.

– Това е вярно, – съгласи се дядо Калин. –  В процеса на растеж ще преживееш неща, който ще те издигнат до ново по-високо ниво. В същото време трудностите и предизвикателствата, ще заздравят корените ти. Ще бъдеш подрязван и ще преживееш неща, които ще ти изглеждат като пречки, но целта им е да израснеш до онова, което си призван да бъдеш.

– Знам за тези предизвикателства, – усмихна се Страхил. – Баща ми казваше, че Божиите дарове не идват в луксозни опаковки, а често се появяват като бедствия, които ще разрушават моя свят, за да мога да изградя живота си на здрава основа, изпълнен с вяра и доверие. Но какво да правя с тези, които се опитват да ме разколебаят?

– Такива има навсякъде, – махна с ръка старецът. – Вярата ти трябва да бъде по-силна от мнението на другите. Освен това, ти ще се сблъскаш и със скептика в себе си. Точно в такъв момент ентусиазма и желанието ти, трябва да надвият страха и съмненията. Запомни едно, Божият замисъл е много по-добър от твоите намерения. Имай доверие в Божиите планове и ще постигнеш много повече от това, което си очаквал.

– Но аз съм обикновен човек.

– Не е нужно да си велик, за да дадеш своя принос. Просто служи с по-голямо желание. Бог ще ти помогне да преодолееш съмненията си, ще те благослови, а чрез теб ще благослови и другите.

– Ще трябва да се преборя и със завистта. Знаеш ли, че когато видя някой по-добър от мен, се разочаровам и обезсърчавам.

– Никога не се сравнявай с другите, – каза дядо Калин. – Най-големият враг на израстването е ниското самочувствие и убеждението, че от теб нищо не става. Това, че някой има по-голям материален успех или е достигнал по-високо обществено положение, не означава, че е по-важен от теб. Когато осъзнаеш същността на израстването ще разбереш колко си нужен. Това важи не само за теб, а за всички, защото всеки има дял в изграждането на Божието царство.

Страхил получи доста голяма доза мъдрост и му трябва време, за да обмисли думите на стареца. Той разбираше, че дядо Калин е прав. Старецът доста ясно виждаше нещата, въпреки слабите си очи.

– Довиждане, дядо Калине, – каза младежът, – трябва да вървя, но пак ще намина.

– Бог да бъде с теб, синко и да оправи пътеките ти, – благослови го старецът.