Петров беше генерален директор в една водеща компания. Една вечер на младежко парти неговата 17-годишна дъщеря бе забременяла.

Родителите ѝ настояха:

– Кой е бащата на детето, кажи ни Милена.

Момичето мълчеше и не издаваше името на младежа. Изглежда и тя се чувстваше виновна за случилото се.

Минаха три месеца, на Милена още не ѝ личеше бременността.

Един ден пред дома ѝ спря стар прашен камион. По това време Петров пиеше чай на двора. Той видя как от камиона се измъкна непознат младеж.

Младото момче приближи Петров и каза:

– Здравейте! Аз съм Марин. Вие ли сте бащата на Милена.

– Да. Вие при нея ли идвате?

– Не, дойдох да поговоря с вас.

– Заповядайте седнете, – покани го Петров.

И младежът започна да разказва:
– Скоро навърших 18 години и се дипломирах. Учех в близката гимназия. Вижте, аз не съм от много умните, за това не ме очаква безпроблемно и успешно бъдеще.

Петров започна да усеща накъде клони младият човек и смръщи вежди.

– Вярно ли е, че Милена е бременна? – попита Марин.

– Да, – отговори Петров.

– Аз съм бащата на бебето, – малко смутено призна младежът.

– И какво смятате да правите по-нататък? – погледна го с укор Петров.

Марин пое дълбоко въздух и продължи да говори.

– Ще бъда със вас напълно откровен. Аз не обичам дъщеря ви. Направих грешка, не трябваше да отивам толкова далече. Нямам пари, но знам, че вие ръководите голяма фирма. Бихте ли ме взели при вас на работа, за да се запази детето и да стана достоен за него баща?

Петров бе изненадан от предложението, но кимна с глава.

– Относно работата, мога да ви помогна, но мисля, че е много грубо и безсъвестно да дойдете при мен и да ми кажете, че не обичате дъщеря ми. Отгоре на всичко искате да ви приема на работа в компанията.

– Мислех, че така ще бъде добре за всички, а и това е една добра възможност да се запази детето, – каза младежът.

– Ела утре в 9 сутринта, – каза Петров. – Ще ви чакам.

– Добре, – бързо каза младежът.

Петров усети в гласа на Марин облекчение.

– Тогава до утре.

Минаха 12 години от тогава. Този младеж, възмъжа и ръководи едни от най-добрите магазини във фирмата. Петров не съжаляваше, че го взе на работа.

Сега младите имат две прекрасни деца. Марин като баща, много помага на съпругата си за отглеждането на децата. Той направи всичко, за да стане достоен баща. Изпълняваше всичките си задължения в семейството и на работата си.

– Не са много младежи, които биха постъпили като него, в такава ситуация, – казваше често след това Петров.

Дядо Калин седеше на пейката и се усмихваше на приближаващия Страхил. Той му беше като внук, въпреки че нямаха никаква роднинска връзка. Страхил помаха с ръка на стареца и се забърза към пейката. За младежа дядо Калин беше повече от учител. Той винаги идваше при него за съвет и мъдрост.

– Радвам се да те видя, – каза старецът.

– Аз също, – засмя се добродушно младежът . – Скоро четох, че  криза в живота, болест, съвет, убеждение, кара всяка клетка от тялото да тръпне, за да усети човек, какво трябва да направи.

– Не е важно какъв иска да бъде човек, важното е какъв е създаден да бъде, – каза дядо Калин. – Дали работиш във фирма, болница или училище, дали си предприемач, спортист, художник, певец, родител, който отглежда децата си, каквато и роля да има в живота, човек решава да даде най-доброто от себе си, за да служи на другите.  И всичко това е съпроводено с израстване.

– Колко време продължава това израстването? – попита Страхил.

– Това зависи от човека, – каза старецът, – но ти не се плаши, Бог ще направи всичко и ще ти помогне да израснеш.

– Да, но понякога израстването е много трудно, – смръщи вежди Страхил.

– Това е вярно, – съгласи се дядо Калин. –  В процеса на растеж ще преживееш неща, който ще те издигнат до ново по-високо ниво. В същото време трудностите и предизвикателствата, ще заздравят корените ти. Ще бъдеш подрязван и ще преживееш неща, които ще ти изглеждат като пречки, но целта им е да израснеш до онова, което си призван да бъдеш.

– Знам за тези предизвикателства, – усмихна се Страхил. – Баща ми казваше, че Божиите дарове не идват в луксозни опаковки, а често се появяват като бедствия, които ще разрушават моя свят, за да мога да изградя живота си на здрава основа, изпълнен с вяра и доверие. Но какво да правя с тези, които се опитват да ме разколебаят?

– Такива има навсякъде, – махна с ръка старецът. – Вярата ти трябва да бъде по-силна от мнението на другите. Освен това, ти ще се сблъскаш и със скептика в себе си. Точно в такъв момент ентусиазма и желанието ти, трябва да надвият страха и съмненията. Запомни едно, Божият замисъл е много по-добър от твоите намерения. Имай доверие в Божиите планове и ще постигнеш много повече от това, което си очаквал.

– Но аз съм обикновен човек.

– Не е нужно да си велик, за да дадеш своя принос. Просто служи с по-голямо желание. Бог ще ти помогне да преодолееш съмненията си, ще те благослови, а чрез теб ще благослови и другите.

– Ще трябва да се преборя и със завистта. Знаеш ли, че когато видя някой по-добър от мен, се разочаровам и обезсърчавам.

– Никога не се сравнявай с другите, – каза дядо Калин. – Най-големият враг на израстването е ниското самочувствие и убеждението, че от теб нищо не става. Това, че някой има по-голям материален успех или е достигнал по-високо обществено положение, не означава, че е по-важен от теб. Когато осъзнаеш същността на израстването ще разбереш колко си нужен. Това важи не само за теб, а за всички, защото всеки има дял в изграждането на Божието царство.

Страхил получи доста голяма доза мъдрост и му трябва време, за да обмисли думите на стареца. Той разбираше, че дядо Калин е прав. Старецът доста ясно виждаше нещата, въпреки слабите си очи.

– Довиждане, дядо Калине, – каза младежът, – трябва да вървя, но пак ще намина.

– Бог да бъде с теб, синко и да оправи пътеките ти, – благослови го старецът.

Дамян от дълго не се бе прибирал в къщи. Срещна го майка му и го прегърна. Сълзите издайнически напираха в очите му.

С нищо не може да се сравни майчината прегръдка. Тя отнема болката и страха и те успокоява. Само една прегръдка и усещаш, че всичко ще бъде наред.

Дамян нищо не каза, но майка му разбра всичко, само с един поглед. Тя го поведе към кухнята и го нахрани. Баща му влезе и сърдечно го поздрави:

– Радвам се да те видя отново в къщи.

Дамян още от малък се бе възхищавал от енергията и способността на баща си да вдъхновява хората. Брат му притежаваше същото обаяние. Той имаше голямо сърце. Помагаше на бездомните, болните и бедните по света.

Не веднъж бе чувал баща и брат му да казват:

– Всеки човек може да допринесе със нещо, колкото и малко да изгледа то.

Покрай тях Дамян се чувстваше безполезен. Те правеха толкова много за другите, а той как помагаше на хората? С какво допринасяше околните да се чувстват по-добре?

Баща му седна на стола, огледа го внимателно и попита:

– Наред ли е всичко?

Дамян му разказа за неприятностите в работата си, не премълча нищо.

– От това, което ми разказа, разбирам само, че трябва да промениш нещо в живота си, – каза баща му. – Бог използва хора и ситуации, за да те насочи към тази промяна. Мисля, че трябва да приемеш предизвикателството и да намериш мястото си. Бог не избира най-добрите, а най-отдадените. Ако си готов да Го следваш, Той ще направи невероятни неща в живота ти.

– Не знам какво да правя, – смънка Дамян. – Искам да знам какво ще стане накрая.

– Е, синко, ако човек знаеше всички отговори, нямаше да има премеждие и перипетии. А именно те ще те направят по-силен, по-мъдър и по-добър.

– Дълго мислех и реших да дойда, да помагам на теб и брат ми. Какво мисли  за това?

– Бих се радвал да бъдеш с нас, но не искам да живееш с моята или тази на брат ти мечта. Много хора не следват призванието си в живота, защото са се поддали на натиска и очакванията на околните.

– Призвание, – Дамян недоволно сбърчи нос.

– За да намериш призванието си, трябва да се пребориш с всичко, което те спира и отдалечава от него. Няма нищо случайно в този свят. Ти и аз не сме се появили ей така на този свят. Ние сме тук с някаква цел. Това, че си решил да преосмислиш нещата много ме радва.

Дамян прегърна баща си. Не можеше да не му вярва. Той винаги представяше всичко толкова ясно, достижимо и възможно.

Къде си се родил? Предполагам в някоя болница в град, който признаваш за роден. Някои хора са получили изненада още в първата минута от появяването си на бял свят.

Бебета са се раждали в самолети, влакове, по време на спортни тренировки, в гората при минус 30 градуса, ……, но ето ви и още един интересен случай.

Дъщерята на спортистът Ембър Милър не родила в болница, а точно зад финалната линия за маратонци.

Въпреки че жената е карала 39 – та седмица на бременността си, тя нямала намерение да се отказва от участие в предстоящото състезание.

Преодоляла чикагския маратон, но получила болки. Въпреки това продължила да тича и да се движи напред.

Когато стигнала финала, помолила нещо да и дадат да яде, а след няколко минути започнала да ражда.

Бебето кръстили Джун. Вероятно то ще продължи спортната традиция на родителите си. Бащата на новороденото също участвал в маратона.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?