В помещението на фонда влезе бабичка, прилично и спретнато облечена. Само очите ѝ бяха разплакани.

Пазачът първоначално не искаше да я пусне.

– Тук обещаха да ми дадат приют, – настояваше бабата.

– Тук можете да получите само лекарства и сапун, – отговаряше ѝ пазача.

Бабичката упорстваше.

Ситуацията се разреши, когато този разговор дочу доктор Лекова.

– Да, аз я познавам, тя е дошла на правилното място.

Пазачът повдигна рамене. Неговата работа се състоеше само в това да филтрира хората, грешки не се изключваха в тази дейност.

А доктор Лекова вече звънеше на телефона:

– Нужно ми е да настаня възрастна жена …… Изписали са я от болницата ….

– Изгониха ме като котка, – възмутено възклицаваше бабата и поглежда към пазача и докторката, сякаш и двамата бяха лично виновни за нейното нещастие.

Но доктор Лекова изобщо не реагира, с такива проблеми се сблъсква всеки ден. Тя спокойно продължи телефонни разговор.

– Нейният адвокат е сигурен, че докато е била в болницата са ѝ отнели апартамента. Нека да я настаним…..

Последва адрес и телефон на заведението.

Но бабата остана недоволна:

– Не, там няма да отида. Не искам!

Доктор Лекова трябваше да прибегне до хитрост:

– Мила, не става въпрос за вас, вие не сте единствената с такъв проблем при нас ….

И бабата вярва. Какво друго ѝ остава?

Една бабичка продаваше репички в края на пазара. Даваше ги по лев за връзка.

Всеки ден при нея идваше млад мъж, даваше ѝ по един лев, но не взимаше репички.

Един ден, когато младият човек, отново се отби при бабичката, тя го хвана за ръката.

– Искате да знаете, защо оставям пари, но не вземам репичките ви? – попита мъжът.

– Не, това изобщо не ме интересува, – каза бабата, – просто днес връзката е по два лева …..

Децата в квартал имаха едно единствено любимо предаване. В него разказваха за спешни случаи, спасяване и катастрофи. Малчуганите след поредното предаване, коментираха, спореха, а човекът, които бе помагал да се спасят други, за тях беше герой.

Веднъж Екатерина, буйно четиригодишно момиче, предложи:

– Хайде да повторим положението, когато пожарникарите.опънаха специално платнище, а от прозореца на горящият апартамент скочи един мъж.

– Хайде, – в един глас се съгласиха всички останали от „бандата“.

Четирима опънаха едно избеляло покривало за палатка, а на перваза застана Екатерина, бъдещата героиня в квартала.

Край децата мина бабичка. Тя видя какво се канят да направят и помоли:

– Мога ли да гледам скока отгоре?

– Ау, – извика един от малчуганите, – сред зрителите ще има един възрастен човек! Това е супер.

Изглежда за децата това бе много важно. Все пак това бе подкрепа от възрастен човек в начинанието им.

Бабичката започна  да се изкачва по стълбите и когато стигна до петия етаж, Екатерина ѝ отвори вратата.

– Това покривало, което държат твоите приятели, не е приспособено за такъв скок. Когато се използват такива платнища, те се изработват по специален начин, така че да поемат тежестта на падащия при скока . Дете, ако ти скочиш долу, ще се удариш много лошо, – обясни спокойно бабата.

Екатерина я гледаше с ококорени очи.

„Странно, тази жена не ми се скара, не ме уплаши, а спокойно ми обясни, с какво ще свърши моя скок“, – помисли си Екатерина.

– Убедихте ме, – каза момичето, – моя полет, не е съвсем добра идея.

Така една непозната възрастна жена унищожи кариерата на „супер звездата“ Екатерина в квартала, но спаси живота ѝ.

Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.