Живял някога един бригадир. През целия си живот той строил къщи. Остарял и решил да се пенсионира.

– Искам да оставя тази работа вече, – казал той на работодателя си. – Време е да се пенсионирам. Ще гледаме с бабата внуците.

– Добре, – казал работодателят,  – само че нека да се споразумеем така. Ще построиш последната си къща и ще те пенсионираме, с добра премия!

Бригадирът се съгласил. Според новия проект, той трябвало да построи дом за малко семейство. И се започнали: съгласувания, търсене на материали, тестване ….

Бригадирът бързал, защото той вече се виждал пенсионер. Нещо все не довършвал, опростявал, купувал по-евтини материали, така че по-бързо да ги доставят …..

Той усещал, че не прави най-доброто в работата си, но се оправдавал, че това е краят на неговата кариера.

Когато къщата била построена, извикали бригадира и работодателят му казал:

– Този дом е твой. Ето вземи ключовете и се настанявай. Всички документи са оформени. Това е подарък от фирмата за дългогодишния ти труд в нея.

Бригадирът се изчервил от срам, а всички го поздравявали и си мислили, че той се черви защото е много срамежлив, а той се срамувал от собствената си работа.

Той осъзнавал всичките си грешки и допуснати дефекти, а другите възприемали поведението му, като смущение от скъпия подарък.

И сега бригадирът трябвало да живее в дом, който е построил лошо.

Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.

Край селото, на брега на реката група почиващи хора с деца отбелязваха юбилея на Надежда Василева.

Юбилярката с малолетната си внучка Наталия влезе в реката. Водата ѝ стигаше до кръста. През това време мъжете от компанията отидоха да поплуват по-нагоре по течението, където бе по-дълбоко.

Изведнъж на Надежда ѝ стана лошо, загуби равновесие и падна в реката. Разбирайки, че няма да може да излезе от водата, тя успя да изтласка внучката си към брега.

Наблизо почиваше Динко, той беше от селото. Чуваха се викове и се виждаха неспокойно сновещи хора край брега:

– Дави се! Надежда ще се удави!

Внучката ѝ, която благополучно бе стигнала брега, крещеше отчаяно:

– Баба потъва, помогнете! Помощ! Баба ще се удави!

Тогава Динко забеляза почти неподвижното тяло на жена в реката. Хвърли се във водата, но лошо си удари единият крак в нещо твърдо, вероятно камък.

„Сега не е време, да гледам какво е станало с крака мии, – помисли си Динко. – Вероятно е някоя дреболия. Важното е да спася жената“.

Много скоро той успя да изкара пострадалата на брега. Жената бе в безсъзнание. Динко освободи белите ѝ дробове от водата, която бе погълнала и Надежда дойде на себе си.

Въпреки, че течението я бе носило само половин километър тя се отърва само с малко натъртвания и синини.

Но Динко си бе счупил крака. Невероятно е, как в това състояние бе успял да извади жената и да ѝ окаже първа помощ.

Кракът на Динко бе гипсиран, тепърва щеше да се възстановява.

Надежда дойде до мъжът, който я бе спасил и сърдечно с много топлота му каза:

– Благодаря ви! Ако не бяхте се намесили навреме, юбилеят ми щеше да се превърне в погребение.

Динко се усмихна. Стисна протегнатата ѝ ръка и каза:

– Важното е, че сте добре. Радвам се, че можах да ви помогна.

А всички около тях се радваха за добрия изход на инцидента, който можеше да завърши много печално.

Рано сутринта жителите на един жилищен блок бяха събудени от звънък и отривист лай. Хората започнаха да излизат по балконите, а някои само леко открехваха пердетата на прозорците си, за да разберат какво става.

– Какво е предизвикало такава яростна реакция на четириногите? – Попита сънен Дако.

– Пак някой от младоците е.  Сигурно е оплескал нещо, – замърмори недоволно баба Гица.

Това бе най-обикновена история, но с изненадващ край.

Мони се прибра рано сутринта. Слънцето скоро щеше да изгрее. Той паркира новия си „Volkswagen Jetta“ близо до входа.

Мони беше малко попийнал и не беше в настроение. Когато слизаше от колата, едно бездомно куче мина край него. Без много да му мисли младежът изрита мелеза и влезе във входа.

„Този глупав младеж не знае кого напада, – помисли си кучето“.

Макар и мелез животното бе много умно.

То събра глутница кучета около колата на Мони и реши да даде заслуженото на своя насилник.

Кучетата се нахвърлиха върху колата и започнаха със зъбите си да късат парчета от бронята. Гумите станаха на парцали за нула време ….

След 10 минути „красавицата“ на Мони, заприлича на 100 годишна изхабена „бабичка“.

Не е нужно да се нараняват безпричинно безпомощните, както хора, така и животни.

Понякога изглежда, че светът е пълен с несправедливости. Животът е като бумеранг, каквото си отдал, такова ти се връща. Рано или късно всеки получава това, което е заслужил.

През селото водеха колона пленени немци. И тези мръсни, парцаливи фрицове влизаха в руските дворове и се опитваха да разменят направени играчки от тях и глинени свирки срещу нещо за ядене.

Към баба Маня пристъпи един от тях и едва промълви:

– Либе, катоше (хляб, картофи).

В протегнатите си ръце държеше играчките, които сам бе направил. Баба Маня се смили над него и му даде да яде. И другите хора от селото даваха на пленниците храна.

Можеше ли към такива жалки хора да изпитваш омраза?! В тези прости селски хора имаше състрадание и Христова любов.

Те можеха да им се изплюят в лицето, да ги удрят с тояги, но никой нищо не каза и не им направиха такова нещо.

Когато немеца взе това, което му даде старицата, ръцете му се разтрепериха и той беззвучно се разрида. Сълзите му се стичаха по хлътналите му и небръснати бузи.

Пленникът едва успя да смотолеви:

– Данке…

Когато му кресна конвоя и той тръгна към колоната.

В този ден в дома на баба Маня имаше три погребения. Ето такива са руските хора….