На Симеон никак не му се ставаше сутрин. Майка му най-малко три пъти го викаше, докато се надигне от кревата. Той най-много се радваше на почивните дни, защото не трябваше да става рано, за да отиде на училище.
Симеон беше вече ученик в пети клас, но навика „да си поспи още малко“ все още не бе го изоставил.
Една сутрин майка му задърпа завивката му и започна да го потупва по гърба:
– Хайде, Мони, време е за училище.
Симеон надникна изпод завивката и недоволно измърмори:
– Днес не може ли да не ходя на училище?
На кой ли ученик не му е хрумвало по някакъв начин да се измъкне и да не ходи на училище? На Симеон често му минаваше такава мисъл, особено сутрин, когато трябваше да става рано, за да върви на училище.
Бащата чу мърморенето на сина си, помисли малко и каза:
– Може, само ако бързо се облечеш, оправиш си кревата и се нахраниш.
Симеон повярва и с радост направи всичко изброено от баща му, когато чу майка му да казва:
– Честит първи април, Мони!
Симеон се ядоса, сграбчи чантата си и я хвърли на земята.
А майка му съвсем спокойно продължи:
– Имаш 30 минути, за да стигнеш до училище. Днес поне няма да закъснееш.
Жалко, че „хубавите неща“ стават точно на 1-ви април.