Мария пътуваше със сина си Емил в обществения транспорт.

В същия автобус се качи Гларусът, така наричаха 13 годишният Николай приятелите му. Когато Гларусът забеляза Емил присви пренебрежително очи и измърмори:

– Червенокос, пфу …..

След това се обърна към момчето, което се намираше до него, вероятно един от приятелите му и изпухтя:

– Ако някога ми се роди червенокосо дете ще го убия. Какъв отвратителен цвят. Оня малкия трябва да го приберат някъде и да не го показват навън.

Емил бе само на четири години, но думите на това грубо момче го смутиха. Мария се чувстваше унижена, за това, че рижите коси на сина ѝ бяха станали мишена на поредния хулиган.

Когато слязоха от автобуса Емил погледна майка си с тъжни си сини очи и попита:

– Мамо, защо хората не харесват моите коси? Ако бях като батко, който е тъмнокос, щях ли да им се харесвам повече?

Сърцето на Мария се разкъсваше от болка, когато чу въпросите на малкия си син. Тя го прегърна и го притисна към гърдите си.

– Мили мой, малцина са в този свят, които не харесват косите ти. В този свят има добро, освен зло. Съществуват добри и грижовни хора, които не биха се присмели на косите ти, за тях ти не би бил по-различен от другите.

Емил се усмихна топло и каза:

– Не се тревожи за мен, мамо. Въпреки, че говореше лоши думи за косите ми, у този батко може да се намери нещо добро. Вероятно е бил разстроен и е имал проблеми.

Да, в този свят злото не може да надделее над доброто.

Тази седмица бабата на наталия ѝ прочете приказката за Буратино. Момиченцето бе впечатлено от красотата на Малвина от илюстрациите в детската книжка и започна да разпитва баба си:

– Къде живее сега Малвина? Какво прави?

Възрастната жена уморена от настойчивите въпроси на детето обясни:

– Малвина е вече пораснала, а къде живее и какво работи не зная.

Случи се така, че лелята на Наталия трябваше да я заведе на някакъв празник. Двете се качиха в един автобус, за да отидат до там.

Лелята приготви парите и зачака кондукторката да дойде, за да купи билети. Изведнъж ги приближи изключителна на вид жена.

Тя бе на около 45-48 години с тюркоазена кожена жилетка, чийто ръбове бяха в малинов цвят. Жената имаше удължени мигли, но какви мигли само! Букет от четири сантиметрови косъмчета стърчаха извън долния и горния клепач. Те се повтаряха в интервал от пет милиметра. Жената имаше сини сенки и синя стрела до върха на главата си.

Лелята трепна, като я видя, а седящата до нея племенница радостно извика:

– Лельо, лельо, това е Малвина, това е тя! Леличко, вие сте Малвина нали? – Обърна се Наталия към непознатата жена. – Навярно в пенсия сте излезли вече, нали?

Дамата, която кой знае какви мъки бе претърпяла под ръката на майсторката, която ѝ бе нанесла грима, съвсем не очакваше, че заради козметичните манипулации върху себе си, едно малко момиченце ще я разпознае като Малвина излязла в пенсия.

Жена отишла в командировка. Мъжът станал сутринта рано и събудил сина си да го води в детската градина.

Отишли в детската градина, а там казали на бащата:

– Това не е наше дете!

Отишли в друга детска градина, историята отново се повторила.

Двамата баща и син седнали отново в автобуса и пътували.

Изведнъж детето казало:

– Татко, още една детска градина и аз ще закъснея за училище.

Какво правите, когато в самолет или друго превозно средство ви молят да си размените местата?

Навярно мразите, когато се качвате в самолет, влак или автобус, и някой ви пита:

– Можете ли да се преместите на другото място?

Вие се опитвате да обясните:

– Не, но това е мое място. Защо трябва да се премествам някъде другаде?

Но, можеш ли да обясниш, на някой, който настоява за това?

За това ви предлагам следния отговор, който трябва да кажете спокойно и с дружелюбна усмивка:

– Съжалявам, няма да се преместя, защото в случай на авария това ще попречи на разпознаването.

След тези думи вече няма да ви безпокоят.

И какво или – или? Това зависи на къде гледаме.

Или в масовата единица в обществото, или в елита.

Или глупавите потребители със стандартен-щампован мозъка или в зараждащият се елит.

Или се движим към успех в образованието, кариерата, бизнеса, или тъпо лазим е интернет, седим в социалните мрежи, получаваме падащата ни се парична част, чрез която можем относително добре да съществуваме.

Или в уеднаквената, щампована част на човечеството, или в компанията на ярките личности.

Процесът на уеднаквяване е започнал и то не отдавна, но върви с нарастващи темпове.

Знаете ли кога забелязах това? Само не ругайте и не се оплаквайте.

Когато една стока изчезне, а вместо нея се появи нещо единно и неразличимо от останалите, но със същото име. Такива мога да назова достатъчно много.

Например поничките с белия крем изчезнаха, но те по нищо не могат да се сравнят със сегашните „понички“ пълни с някакъв конфитюр или мармалад.

Ето качвате се във метрото, влака, автобуса. По-рано в превозните средства хората четяха книги, а сега всеки е потънал в своя смартфон или таблет и не забелязва какво става край него. В това няма нищо особено, освен едно.

Човечеството стремително си губи паметта.

Това се нарича „Google ефект“, когато мозъкът става инвалид подпиращ се на патерици – мини технологии. Този ефект е заразен и се предава ……

И знаете ли, кое е най-лошото? Това, че хората не забелязват това.