Бяха се карали. Децата веднага усещаха това по поведението на родителите си. Лъхаше прекалена любезност по време на вечерята между тях.

– Свали си лактите от масата, Лили, покажи малко уважение към храната, която майка ти е приготвила.

– Деца, по-тихо и не говорете едновременно и двамата, баща ви е имал дълъг и изморителен ден.

Лили не знаеше за какво са си говорили родителите ѝ, но това малко я интересуваше. Понякога тя бе усещала студенина между тях, но това минаваше бързо между тях, поне за сега.

Кирчо беше малък, но се досещаше бързо за тези неща.

– Пак ли се скарахте с татко? – попита Лили.

– Не сме се карали, мила, – гласът на майка ѝ звучеше напрегнато.

Кирчо не се стърпя и попита:

– Ще се развеждате ли с татко?

– Не, по-добре си яж яденето, – каза майка му и наведе очи надолу.

– Аз при кого ще остана, – Кирчо притеснено започна да поглежда ту единия, ти другия.

– Я не говори глупости, – скастри го сестра му. – Нима е възможно да се разведат като имат такъв чудесен син като теб, Киро.

Лили го каза саркастично, но брат ѝ не схвана иронията.

– А, добре тогава, – успокои се Кирчо и щастливо взе да лапа храната пред себе си.

След като всички се нахраниха, Лили помогна на майка си, като изми съдовете.

– Благодаря ти, Лили, – каза майка ѝ. – Много добре постъпи…..

– О, мамо, нали знаеш какви са мъжете, – въздъхна Лили.

Тя погледна майка си и забеляза в очите ѝ сълзи.

Малко след това баща ѝ я похвали:

– Лили, ти си страхотна дъщеря.

Лили не прие с радост комплимента, защото само преди седмица го бе чула да казва за нея: „Тя е таралеж в гащите“.

Но този път Лили имаше сериозни съмнения, че ще се разведат. Тя самата не искаше това да се случва. На приятелката ѝ родителите ѝ се разведоха, а сега не може да я утеши….

Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Дора Николова за първа година започна работа в детската градина. Нейните възпитаници бяха самостоятелни и бързо се приготвяха за разходка, миеха ръцете си преди ядене, редовно ходеха до тоалетната.

Но един ден едно от децата каза:

– Госпожо, моля ви, помогнете ми да си обуя обувката.

Дора се изненада, но отиде при момчето и се опита да му покаже как трябва да направи това. Тя се удиви:

„Как може да се обува дете с такива малки обувки. Непременно трябва да поговоря с майка му“.

Дора едва не извика, когато  момчето каза:

– Госпожо, те са обути наопаки.

Тя погледна внимателно и се убеди, че наистина е разменила обувките. Трудно ги обу, а сега трябваше да ги свали и да ги обува наново.

Въпреки всичко Дора се опита да запази спокойствие и си каза: „Всичко е наред!“

Но хлапето обяви най-безцеремонно:

– Тези обувки не са мои.

Николова едва се въздържа да не изкрещи, хубавото е, че на време се усети.

– Защо не ми каза това по-рано?

Мислено Дора се възмущаваше: „Отново трябва да сваля тези проклети обувки….“

Изненадващо детето отново се обади:

– Тези обувки са на моя брат, но понякога и аз ги нося…..

Дора се чудеше да се смее ли или да плаче, но тя прояви воля и помогна на момчето да се обуе.

– Така, – каза Николова, – а къде са ти ръкавиците?

– Пъхнах ги в обувките, за да не ги изгубя ….

Когато бързаме, искаме да сложим всички съставки едновременно в тенджерата, така че яденето да се готви по-нататък без наше участие.

В някои случаи това е възможно, но не и когато в яденето присъстват домати.

За да се избегнат грешки, трябва да запомним правилото:

Киселината, в доматите тя е в голямо количество, ускорява приготвянето на месо, но не дава възможност на зеленчуците да се сварят добре.

Така че, ако вие приготвяте, например, супа, то доматите или доматеното пюре трябва да сложите след като се сварят картофите, морковите  и другите зеленчуци.

Ако приготвяте само месо, то можете веднага да сложите доматите, тогава месото ще стане по-меко.

Ники се молеше „усърдно“ сутринта:

– Господи, помогни ми. Знам, че в мен живее тази сила, която е възкресила Исус от мъртвите. Тогава защо тя не може сутрин да ме вдигне от кревата.

След това Ники седна на масата и бързо изяде закуската си. Когато се сети, че не се е помолил преди ядене, за да му е чиста съвестта каза:

– Господи, благослови храната, която вече е в мен.