В кухнята падне нещо с трясък и се разнесе писък. Ана трепна, но не помръдна. Последва оглушителен рев.

Мартин и Надя се спогледаха. Те бяха дошли за малко при Ана, но не искаха да ѝ създават главоболия.

– Ще погледнеш ли какво става там? – смутено попита Мартин.

– Вероника не стои на едно място, – засмя се Ана. – Завъртяла се е и е бутнала ютията от перваза. Това се случва почти всеки ден.

– Но тя плаче, – с укор я изгледа Надя. – Може да се е наранила.

– Ако се беше ударила, нямаше да плаче, – Спокойно отвърна Ана. – Не е за първи път. Просто се е уплашила. Нека свиква, че с някои неща трябва сама да се справя.

Малко след това на прага цъфна жива разплакана русокоса кукла с разплакано лице.

– Кога ще си дойде татко? – намусено попита момиченцето.

– Баща ти ще се прибере сутринта, – каза Ана, – дежурен е. За какво ти е татко? Какво си е случило?

– Той щеше да ме съжали, – детето сърдито погледна майка си. – Аз плача, плача, а ти не идваш.

– Добре, миличка, – Ана погледна дъщеря си и вдигна вежди, – иди си поплачи до сутринта, докато си дойде баща ти. А сега възви в кухнята, изяж яденето си и внимавай Иво да не пипа солницата, че пак ще пръсне солта.

Детето не получи очакваното съжаление, но сега можеше да контролира малкия си брат и се почувства като мамина помощница.

Момиченцето радостно подскочи и се затича към кухнята. От там се чуваше как крещи на брат си:

– Иво, яж и да не си пипнал солницата. Мама ти забранява да правиш това.

Имаше семеен празник у Петрови не се събираха много хора. И днес не бе по-различно.

По време на тържеството, някой спомена за Божествената намеса в живота на всеки човек. Присъстващите един по един започнаха да свидетелстват за чудесата, които Бог бе направил за тях.

Но не всички бяха на едно мнение относно Господа. На тази среща присъстваше и доктор Стоянов, уважаван специалист в професията, който бе помогнал на много хора да възстановят здравето си.

Той слушаше какво говорят другите с досада, накрая не издържа и измърмори под носа си:

– Набожни брътвежи – и нервно се поклати на стола си.

Останалите притихнаха. Докторът потупа самодоволно корема си и каза:

– Това тук е моя бог. Него виждам, на него служа и се чувствам много добре. Всичко останало са глупости. Какви са тия приказки от вас?

След тези думи  настъпи тягостна тишина. Някои от гостите се възмутиха и си тръгнаха.

– Бог няма да остави така тези думи, – каза дребен мъж, който последва множеството навън.

Минаха няколко седмици и се чу, че докторът се е разболял.

– Яденето и пиенето вече не са му така вкусни, – сподели един комшия на Петрови.

– Видях го вчера, – отбеляза леля Мара, която живееше в същия вход. – Много е отслабнал.

– Чух го да се оплаква, че стомахът му започнал да отказва всякаква храна, – добави студентът, който живееше на третия етаж.

След месец се говореше усилено:

– Докторът има рак на стомаха.

Стоянов почина в страшни мъки.

Бог не винаги отговаря за безсъвестните думи на грешните човеци. Но ще дойде и Съдът, тогава с какво ще оправдаете своите грехове? Може ли някой да избегне справедливата присъда на Бога?

Матю и Ели чакаха първото си дете. Това бе незабравимо време за двамата, изпълнено с радост и копнеж да бъдат добри родители на новороденото, независимо от това, какво щеше да се роди – момче или момиче.

Един ден Ели сподели с Матю:

– Притеснявам се, дали правилно ще го възпитаме.

– И аз се опасявам от възможните грешките, – въздъхна Матю, – които можем да допуснем при общуването си с рожбата ни. Не бих искал да съжаляваме по-късно за това, което сме направили или пропуснали. Говоря за времето, когато детето ни ще е вече пораснало.

– Хайде на вечеря да поискаме мъдрост от баща ми, – предложи Ели. – Него го уважаваме не само ние децата му, но и другите, на които е преподавал в училище.

– Добре, – съгласи се Матю, – това е добра идея.

Вечерта, когато бяха привършили вече яденето, Ели се обърна към баща си:

– Татко, нуждаем се от твоя съвет. Скоро ще се роди първото ни дете. Какво би ни посъветвал за възпитанието му? Все пак ти имаш дългогодишен опит не само със свои, но и чужди деца.

Старият Захари помисли малко преди да отговори.

– Родителството е като везна. В едното ѝ блюдо е поставена любовта, а в другата дисциплината. Не позволявайте на нито една от тях да натежи повече, защото това ще бъде вредно за детето ви.

– О, това съвсем не е леко, – възкликна Ели.

– Трудно е, но е необходимо, – подчерта възрастният мъж.

– Лошо ли е да показваме повече любов към детето си? – попита Ели.

– Прекалено много обич без дисциплина, може да разглези детето, – обясни Захари.

– Строгост и ако се наложи, ще има и пръчка, – строго каза Матю.

– Прекаленото дисциплиниране без любов може да съсипе емоционално детето и да го отблъсна от теб, – каза Захари.

– Тогава какво да правим? – безпомощно вдигна ръце Ели.

– Колкото повече любов показваш към детето си, толкова повече то ще приема мерките ти на дисциплина. А когато  му налагаш наказание или каквото и да е от този род, трябва да му обясниш, че го обичаш.

– Не е забавно да налагаш наказание за някое провинение, – отбеляза Матю. – Но как да му обясня, че като постъпвам така, го обичам?

– Писано е, – пое си дълбоко дъх Захари – „Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко, но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. Ония, които любя, – казва Бог, – Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да се покаеш. Ако търпим наказание, Бог се обхожда с нас като със синове, защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове“.

Матю и Ели се спогледаха, но и у двамата бе настъпило спокойствие. Те вече се досещаха чрез Кого ще успеят да уравновесят „везната“ на възпитанието.

Драган бе добър съпруг и баща. Майстореше в къщи  какво ли не. Всичко му се отдаваше. Но имаше нещо, с което не се залавяше и за което казваше:

– Всичко мога да правя в къщи, но не и да готвя. Това не е мой специалитет. Никога няма да се захвана с това.

Как се случи, никой не разбра, но един ден Драган сам пожела да напазарува продукти от близкия супермаркет и да приготви обяда.

Мая само възкликна:

– Чудесно! Готвя вече от толкова години, а сега си намерих и заместник! Готова съм да изям всичко, което приготвиш.

След като Драган влезе в кухнята, се чу дрънкане на тенджери, чинии, … След около час той предложи печено парче пилешко пред Мая и я помоли:

– Виж как е на вкус, става ли за ядене?

Жена му не искаше още от началото да го обезкуражи, затова преглътна малко парче от пилето и каза твърдо:

– Да.
Започнаха да се хранят. Драган забеляза, че Мая поглъща с апетит зеленчуците около печеното, но повече не посегна към пилешкото.

– Защо не хапваш от месото? – попита я той.

– Това пиле има странен вкус и интересен вид, – отбеляза Мая.

– Това е така, защото …… е свински котлет, – поясни Драган.

И двамата избухнаха в смях.

Когато се опитваме да помагаме на другите, ние биваме благославяни изобилно. Бог ни изпълва с желание да постъпваме по този начин по-често.

Това е акт на служение. Нещо, което може да ни изглежда съвсем просто, се превръща в духовно празненство.

Вие пирували ли сте в последно време?

Дамян имаше двама сина Недю и Добри, но те бяха толкова различни, че той се чудеше как да се оправя с тях.

Недю бе краен песимист, постоянно се оплаква от живота:

– Все на мен ми се случват такива лоши неща!

Или непрекъснато намира в другите недостатък:

– Погледни го пак си бърше носа с ръкава! Не можа да се научи, преди ядене да си мие ръцете, погледни ги целите са в кал…..

Добри, бе негова противоположност. Той бе винаги оптимист. В живота всичко му се струваше прекрасно:

– Погледни колко е красиво! – Той гледаше една смачкана хартийка, която в неговите очи имаше прекрасна форма.

А когато защитаваше някого, от когото баща му бе огорчен, умоляващо казваше:

– Той съвсем не е имал в предвид това, не му се сърди….

И в живота му всичко се нареждаше добре.

Веднъж Дамян реши:

– Трябва да направя нещо, не може така. Бих искал да им помогна да уравновесят своето отношение към живота. Но какво да сторя?

Изведнъж му хрумна блестяща идея и той се залови веднага да я осъществява.

Дамян купи много електрони джаджи и ги постави в стаята на Недю, като си каза:

– Нека да осъзнае, че животът, въпреки мъчнотиите, все пак е прекрасен.

А в стаята на Добри постави голям куп конски изпражнения.

След това Дамян излезе от дома си и остави синовете сами, да размишляват за случилото им се.

След около три часа се върна да види, докъде са стигнали нещата.

Недю седеше сред стаята и оплакваше съдбата си:

– Татко, защо си постъпил така с мен?! Толкова много електронна техника! И сега не мога да избера, с кое от всички тези неща да се захвана. Чувствам се много зле. Заболя ме главата.

Дамян отиде в стаята на Добри и го завари с една лопата да изгребва лайната и да се радва.

– На какво толкова се радваш, Добри? – попита го недоумяващ баща му.

– Щом тук има толкова много конски изпражнения, навярно наблизо има поне пони!

Какъв урок може да извлечете от тази история?

Когато някой не е съгласен с вас, не обръщайте внимание на екскрементите, те винаги са много, по-добре потърсете понито!

Решението и изводите се променят с времето, но взаимното уважение е необходимо.