Posts Tagged ‘човечество’

Изгубената природа

неделя, юли 17th, 2022

Смъртта не беше част от Божия план. Именно чрез греха на Адам смъртта, временна и вечна, навлезе в човечеството. Тя влезе и в творението.

Цветята започнаха да избледняват. Тревата бързо изсъхваше.

Птиците пееха, но само в минорен тон.

Дърветата губеха листата си?

– И защото се случваше всичко това?

Творението бе подложено на разочарование, не по свой собствен избор. Това стана чрез нас.

Природата се надяваше, че ще бъде освободена от своето робство на тлението и ще бъде доведена до славната свобода.

Поради греха на човека творението бе подхвърлено на смъртта и разложението.

Най-голямата заплаха за нашата околна среда не бяха флуоровъглеводородите, ядрените опити, изгарянето на тропическите гори в района на река Амазонка или токсичните отпадъци.

Най-голямата угроза за природата бе и е грехът!

Можете помогнете да се почисти околната среда, като се покаете за греховете си! Само с чистене не става!

Кръста

петък, април 22nd, 2022

Мястото на екзекуцията беше точно пред градската порта, до главния път, водещ към Йерусалим. Тези, които трябваше да бъдат разпнати, бяха издигнати на около четиридесет и шест сантиметра над земята.

Обречените бяха оставяни голи на жегата, гърчейки се и стенейки в агония, на нивото на очите на тези, които минаваха по пътя към града.

Войници бяха обкръжили един, Който трудно носеше гредата поставена на раменете Му.

Симон стоеше сред тълпата и не можеше да види лицето на човека, защото главата му бе увенчана с венец от бодливи клони.

– Това е Исус, – чуваше се вопъл от тълпата.

– Продължавай напред, – строго заповяда началникът на стражата.

Но Исус не можеше и гредата върху раменете му започна да се люлее.

Симон инстинктивно протегна ръце, за да Му помогне.

– Ти, – извика войникът от стражата, като посочи с ръка притеклия се на помощ, – вземи кръста!

– Но …., – опита се да възрази Симон.

– Не ме интересува, – грубият глас на войника, смразяваше кръвта в жилите, – вземай кръста!

Симон подложи раменете си под гредата и последва Исус.

Там на върха се вихреха омразата и злото. Те кипяха в хората, които се бяха скупчили да гледат престоящото зрелище.

Людете бълваха отрова от проклятия и подигравки към Исус, предизвиквайки Го:

– Нека избави Себе Си, ако Този е Божият Христос, Неговият Избраник.

– Ако си Юдейският Цар, слез от кръста и избави Себе Си.

Единият от разпънатите на кръста не преставаше да се подиграва на Исус:

– Нали си Ти Христос? Избави Себе Си и нас!

Божията любов проби като слънчевите лъчи в буреносен ден. Тя докосна единият от двамата разбойници, разпънати на кръст. Той дълго мълчеше, но накрая не издържа и смъмри този, който се присмиваше на Исус:

– Ние сме наказани справедливо, . . . но този човек не е направил нищо лошо.

След това обърна лицето си към кръста в средата и помоли:

– Исусе, спомни си за мен, когато дойдеш в Своето царство.

И Той обеща:

– Истината ти казвам, днес ще бъдеш с мен в рая.

Исус висеше на кръста в продължение на три часа, изпитващ силна физическа болка. Бе измъчван психически и емоционално.

Смазан бе от тежестта на вината, срама и греха, които бяха наши, но станаха Негови.

Внезапно птиците спряха да чуруликат. Лешоядите престанаха да кръжат. Вятърът утихна. Всичко замря.

Спусна се непрогледен черен мрак.

Хората викаха изпаднали в паника, дори войниците потръпнаха от ставащото.

Всички устремиха поглед нагоре, търсейки небето.

Нямаше облаци, които да запречват слънцето, но то не се виждаше никъде.

Чернота и зловещ мрак.

Това не бе природата, която страдаше за Създателя си, а Божията присъда за моите и вашите грехове.

Грехът бе осъден на кръста. Само така човечеството можеше да се спаси от наказанието предвиждано от Божия съд.

Спомнете си, когато Адам бе изгонен от Едемската градина. Той влезе в друг свят изпълнен тръни и бодили, които раждаше земята. Техните шипове се забиваха от трънения венец в главата на Исус.

Адам умря на земята, но Исус възкръсна.

Не дойте такъв, какъвто Го очакваха

четвъртък, март 11th, 2021

Говореше се, че такова нещо едва ли е било.

Разбитите човешки сърца бяха способни да изграждат и вършат добри работи, но също така бяха склони да унищожават красивите неща.

Злото водеше хората към лош избор. Наричаха го грях, който поглъщаше сърцата на людете.

Хората се опитваха да следват Бога, защото разбираха, че единствената надежда на човечеството е Спасител, който ще отнеме греха им.

Но те имаха големи очаквания за Него, различни от това, което получиха.

– Ще дойде триумфално и бляскаво, – казваха си те.

А в действителност раждането Му и появата Му бе малък дебют в яслата.

– Ще дойде и с меча Си ще ни поведе, за да ни освободи от робството на подтисниците.

Но той растеше в дома на дърводелец и живееше в мир с Бога и околните.

– Ще изпепели греха и ще възстанови правдата.

А Той пътуваше от селище на селище възстановяваше живота и ги учеше как да казват „не“ на греха.

– А може би ще дойде като политическа суперзвезда, която ще отстрани всички конкуренти.

А той се нарече овчар и им заръча:

– Простете на враговете си и се молете за тях.

Очакваха цар, а Той прие ролята на слуга. Говори им за Бога и вечното Царство.

– Ще дойде, ще съди недостойните и ще ги накаже.

А Той ги насърчи, да не си отмъщават, а да приемат Божията благодат.

– Когато дойде, ще ни поведе в битка ….. – мечтаеха хората, потиснати под тежкото робство на властващите.

Но Той стана жертва, за да спаси людете и да промени нашите очаквания за настоящето и бъдещето. Защото нашите очаквания бяха за смърт, а Той ни предлагаше вечен живот.

Кога ще бъдем щастливи

вторник, септември 17th, 2019

shutterstock_108963935_3Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.

Де акъл за това

понеделник, август 5th, 2019

imagesНа мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.