Това бе невероятен кораб. Персоналът се грижеше безплатно за здравето на стотици хора от Африка.

Екипът оправяше цепнатина в небцето, възстановяваше възможността на неподвижни крака да ходят и какво ли още не.

И всичко това се набиваше на очи, но какво да кажем за инженер Малинова. Тя оставаше незабелязана.

– Коя е тя? И какво прави изобщо на този кораб? – попита с изненада един от журналистите, които снимаха и постоянно пишеха, за този невероятен помощник на много бедни хора в Африка.

– Едва ли лекува хора, – обади се човекът с камерата.

Инженер Малинова се усмихна и обясни:

– Назначена съм да работя на пречиствателната станция на кораба.

– И за какво е нужна такава? Не се ли изхвърля всичко във водата? – искаше да изясни нещата за себе си журналистът.

– Четири хиляди литра отпадъци се произвеждат всеки ден, – кимна леко с глава Малинова, – а управлението на този токсичен материал е сериозен бизнес.

Да, тя се грижеше тръбите и помпите да снабдяват с достатъчни количества от необходимото при животворните операции.

Лесно е да ръкопляскаш на тези, чието служение е явно, но не бива да се пренебрегват и тези, които поддържат първите.

Не могат да се издигат едни дарби по-високо от други.

Всеки дар е важен, независимо дали е чудотворно изцеление или е в помощ на другите.

Всъщност, колкото по-малко важна е ролята, толкова по-голяма чест заслужава.

„Тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.

Тодор редеше и украсяваше салона за тържеството, но нещо не му спореше.

Край него мина Мариела, жена на доста години, но все още мърмореща за нещо, което не ѝ харесваше.

И сега като погледна действията на Тодор, не се стърпя:

– Все такива изпращат, неопитни, незнаещи и несъобразителни. Човек цял живот трябва да ги учи.

Тези думи жестоко жегнаха Тодор. Той толкова се стараеше, а получи упрек.

След като Мариела се отдалечи, до него приближи Катя.

Тя му се усмихна и каза:

– Не се обиждай от нея. За такива се изисква повече благодат.

Това разсмя Тодор.

И той започна да прави списъка на хора „Нуждаещи се от допълнителна благодат“. В него фигурираха такива, с които бе влизал в конфликт по един или друг повод.

Няколко години по-късно Тодор бе на погребението на Мариела.

Тогава той чу за нея:

– …. Тя служеше на Бог зад кулисите и щедро помагаше на нуждаещите се …

Тодор трепна. Той осъзна, че неправилно е злословил по нейн адрес, както и за другите „изискващи допълнителна благодат“.

– Май самият аз имам нужда от такава благодат, – тъжно се усмихна Тодор.

Всеки вярващ се нуждае от допълнителна благодат, но благодарим на Бога, че тя е достатъчна за всички.

Калоян бе мек и мил човек. Поне така го познаваха хората и близките му около него, но един ден ….

Той си купи нов мотор.

Излезе рано сутринта с идеята да потегли с него. За нещастие машината не искаше да запали.

Калоян направи десетина опита и когато бе готов да се откаже, моторът оживя.

Той въздъхна с облекчение:

– Най-после …

Регулира газта и се приготви да тръгва, когато моторът отново млъкна.

Калоян направи нервно още няколко напразни опита, след което тръгна към дома си.

Извади ловната си пушка. Зареди я и се насочи към мълчаливата машина. Прицели се в нея и я надупчи.

Съпругата му го следеше стреснато от верандата. Тя хапеше устни и си гризеше ноктите на дясната си ръка от напрежение.

– Боже, какво прави той? – прошепна уплашено тя. – Като луд е. Изглежда, че не е на себе си….

Ето какво се криеше под тихата и спокойна външност на Калоян. Гняв, с който той не можеше да се справи сам.

Всичко, което започва с такава ярост и невъздържане, може да завърши със срам.

В късният следобед в полицията нямаше много хора.

Пристигналият възрастен човек там, видя петле затворено зад решетките.

– В какво е обвинена тази нещастна птица? – попита той.

Дежурният полицай без смях обясни случая:

– Задържахме малчуган, който бе откраднал това петле …

– Къде е момчето? Защо петлето? – свъси вежди човекът.

– Момчето предадохме на родителите му, но то нямаше представа от къде точно го е задигнало.

– Да бяхте и него пуснали, – каза възрастният мъж.

– Къде? На улицата, – възмути се полицая. – Този пернат нещастник веднага ще стане за храна на бездомните кучета. По-добре да си седи тук.

– А грижите ли се за него?

– О, – възкликна полицая, – храним го, поим го, дори старшия му донесе една шепа очистени орехи.

Ето това е да си под покровителството на полицията!

Жега. Едва се дишаше. Лицата на Крум, Петър и Йосиф бяха потънали в пот, но това не пречеше на разговора им.

Споделяха мислите си, без да се интересуват какво става около тях или каква е температурата в момента.

– Още в началото Бог е учил човека, – отбеляза Петър.

– Така си е, – съгласи се веднага Крум. – Адам знаеше какви са неговите граници, какво е приемливо за Бог и какво не.

Изведнъж Йосиф плесна с ръце и попита:

– Представяте ли си какъв хаос би настъпил ако една многолентова магистрала няма отбелязана маркировка?

– Злополуките и объркването щяха да бъдат безбройни, – отговори Крум.

– За това никой не се оплаква, нито мърмори срещу маркировките, – поясни Петър. – Водачите знаят, че така обозначените граници съществуват за тяхна полза и безопасност.

– Вижте съучениците ни, другите младежи, а и малко по-възрастните, – подчерта дебело Крум. – Те живеят според според собствените си морални кодекси и се противопоставят на ограниченията, поставени от Бог.

– В резултат на това нямаме мир и сигурност, – поклати глава Йосиф.

– Някои смятат, че моралните норми ни спъват, – сви вежди Петър, – но те всъщност ни освобождават.

– Ако преброим престъпленията, разводите, абортите и самоубийствата, …., – махна с ръка Крум, – ще установим, че е опасно да се живее извън Божите граници.

– Щом Той ги е дал, трябва да стоим в тях, – заключи Йосиф.