Утрото бе тихо и спокойно. Очакваше се денят да бъде слънчев. Още в първите зари Митко скочи от кревата и се облече бързо.

Майка му го засече в коридора, когато обуваше обувките си.

– Къде толкова рано? – попита го тя.

– При Валери, – измрънка неохотно Митко.

– Толкова рано!? Хората още не са станали, – извика майка му след него.

Но той не я чу, а хукна като подгонен заек навън.

Валери го чакаше под бялата бреза, както се бяха уговорили. Днес щяха да поскитат из гората и да си поговорят. Цели три години не се бяха виждали.

Имаха какво да споделят. Времето, което бяха разделени им се стори вечност. Тук в това малко градче имаха толкова незабравими мигове.

– Когато бяхме малки, помниш ли, – засмя се Митко, – мама купуваше месо от едно малко магазинче в южната част на града?

– А, онова ли, където продаваше чичо Вадим? – попита Валери.

– Да, там. Знаеш какви бяха времената, – наведе глава Митко, – парите не стигаха, но чичо Вадим само се усмихваше и казваше: „Няма проблем“, а след това изваждаше тетрадката си и записваше в нея дължимата сума.

– Тежки бяха времената, – въздъхна Валери. – И у нас бе така.

– Но мама след като получеше парите, веднага се разплащаше с него, – бързо добави Митко.

– Не само пари „записваме на нечия сметка“, – махна с ръка Валери. – Ние пазим спомените, когато сме били обидени, отхвърлени и наранени.

– Но за разлика от чичо Вадим, рядко сме зачерквали дълговете на нашите „длъжници“, – намръщи се Митко.

– И всичко това, като че ли нарочно запазваме в паметта си, – поклати тъжно глава Валери, – очаквайки удобния момент, за да ги използваме.

– Да, но ние сме призовани да обичаме, както Исус ни обича, – каза Митко. И трябва да прощаваме без да са ни молили за това.

– А как да разберем, че сме простили на този или онзи? – попита Валери.

– Достатъчно е да не складираме списъци с дългове в ума си за тези, които са се отнесли лошо с нас, – обясни Митко.

– Но това е толкова трудно! – възкликна Валери.

– Когато си припомниш, колко много Бог ти е простил, – Митко погледна Валери в очите, – трябва сам да решиш да простиш и да обикнеш този човек, както Исус ни учи. Бог ще ти помогне да отстояваш това решение, разбира се, ако наистина имаш намерение да го направиш.

Двамата още дълго вървяха из гората. Те разговаряха искрено и чистосърдечно. От раздялата им Митко бе придобил нещо, което Валери още нямаше. Предстоеше му да вземе важно решение.

Хората заеха местата си и самолета се приготви да излети.
Изведнъж Дони, петгодишно момче започна да крещи. Това бе съвсем непредвидена истерия на това място.

Майка му се смути. Тя не знаеше какво бе разстроило Дони, но се опита да успокои сина си. Независимо от молбите и шътканията на майка си, детето продължаваше бясно да крещи, да удря и рита седалките около себе си.

Внезапно от задната част на самолета възрастен човек в униформа на генерал от Военновъздушните Сили започна да си пробива път към крещящото момче.

Когато доближи, генералът докосна ръка на разстроената майка, за да успокои. След това се наведе и прошепна нещо на ухото на момчето.

Изведнъж Дони се успокои. Внимателно пристегна предпазния колан си и нежно взе ръката на майка си.

Останалите пътници въздъхнаха с облекчение.

– Браво! – обади се някой.

– В такива случаи е нужна здрава ръка! – чу се женски глас.

– Хубаво е, когато хора знаят как да постъпят в такъв момент! – не остана назад и една възрастна дама.

Когато генералът се отправи към мястото си, един от пътниците докосна ръкава му и тихо го попита:

– Извинете генерале, какви са вълшебните думи, които казахте на това момче?

Генералът приветливо и деликатно се усмихна:
– Показах му крилете на отличителния си знак на офицер от Въздушните сили, медалите и бойните си награди. А след това му обясних, че имам право да изхвърля един пътник през вратата на самолета, от който и да е курс на самолет.

Пътят бе широк и хлъзгав след дъжда. На всичкото отгоре светофара сменяше много бързо зеленото с червено.

На единият тротоар стоеше възрастна двойка, която се крепеше едва едва.

Когато светна зелено, болните им и подути крака се затътриха по хлъзгавото шосе. Двамата старци напредваха прекалено бавно.

Зададе се компания от 10-11 души. Младежи на възраст между 17 и 20 години. Не изглеждаха много „интелигентни“.

Пиеха бира, пушеха, а един от тях свиреше на китара модните хитове на днешния ден.

Компанията шумно премина покрай възрастната двойка, която бавно се придвижваше.

Оставаха само още пет секунди и щеше да светне червеното око на светофара, а старците се намираха на средата на шосето.

Изведнъж един от групата на младежите, които бяха стигнали отсрещния тротоар извика:

– Момчета! – и посочи с ръка възрастната двойка, който безнадежно стояха на средата на пътя.

Като по команда, без да се уговарят допълнително, младежите се разположиха във верига от единия до другия тротоар. Така останаха, докато двамата старци извървяха останалата част от пътя до заветния тротоар.

Колите и от двете страни спряха. Шофьорите натискаха клаксоните нервно. Някои тях ги заплашваха:

– Хулигани, махнете се от пътя, че като сляза ще ви напердаша.

– Каква е тази демонстрация? Махайте се от там, да не заиграят юмруците.

Други просто се забавляваха:

– Голяма работа са.

– Само за миг спряха цялото движение.

– Браво!

Когато двойката възрастни хора стъпиха на отсрещния тротоар, групата младежи развалиха веригата и продължиха пътя си.

Достойна постъпка и съвсем осъзнато действие, нали?! И то от индивиди, които не вдъхват доверие и никой нищо добро не очаква от тях.

Внимавайте следващия път добре, когато преценявате другите около вас.

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

Семейство Павлови си имаха нов дом и то в планината. Наоколо изправяха снага иглолистни и широколистни дървета.

Всичко беше очарователно, въздухът чист, природа бе прекрасна, ….,

Един ден Димитър притича към седящите на масата, които закусваха и зашепна смутено:

– Забелязахте ли необичайно явление, което става в задния двор?

– Какво явление? – Стоян погледна строго сина си.

Той очакваше поредната шега или измислена невероятна история.

– Татко, ти можеш да не вярваш, но …, – запъна се Димитър, – нали всеки ден ме караш да пълня ведрото в задния двор с вода.

Стон кимна с глава:

– Да! И какво от това? Тежка ли ти се вижда тази работа?

– А къде отива водата, която съм налял? – намръщи се Димитър. – Мама не я е ползвала, Васка също, а доколкото знам и ти нищо не правиш с нея.

– И аз забелязах, – каза Пенка, майката на Димитър, – че сутрин ведрото е вече празно.

– Да не се е пропукало и водата да изтича? – попита Стоян.

– С Васка го огледахме внимателно, – каза Димитър, – но не намерихме отвор през, който да изтича водата.

– Интересно, – каза замислено Стоян. – Ще видим тази работа.

След закуска Стоян и Димитър поставиха камера в задния двор. Само тя можеше да разкрие тази мистерия.

На другия ден, когато бе пусната камерата, всички бяха удивени от това, което видяха записано на нея.

Първоначално на записа нищо не се случваше, но след това е появи малко кафяво мече.

– Защо животно се разхожда в задния ни двор? – попита възмутено Васка.

Мечето се наведи и пи от водата.

– Не вярвам да изпие всичката вода, – обади се Димитър.

След като се напи, мечето влезе във ведрото.

– Явни мечето си прави баня, – засмя се Стоян.

– Но то изразходва всичката вода, – възкликна Пенка.

– Е как няма да я изразходва?! – плесна с ръце Стоян. – Не виждате ли, че като се настани във ведрото, по-голямата част от водата се излива навън.

– Не му се сърдете, – застъпи се Васка за него. – Вижте колко е сладък и мил!

Ето така бе разгадана тайната на изчезващата вода от ведрото в задния двор на семейство Павлови.

А вие бихте ли се досетили веднага?