Часовникът звани. Симо вече трети път го удряше, докато той нацяло замлъкна.

– Само още пет минути и ще стана, – каза си решително Симо и се отпусна.

Но петте минути станаха половин час.

Нещо тревожно се промъкна в съзнанието му, той опита да стане, но краката му отказаха. Кратко боричкане с одеялото и чаршафите и Симо успя да ги отхвърли от себе си. С топлите си още крака стъпи в студения свят и целия настръхна.

Свлече се на единият край на леглото и очите му отново се затвориха. Помъчи се да повдигне клепачите си, за да нахлуе в тях светлината, но те се противопоставиха. С помощта на ръцете си можа да получи желания ефект.

Отвори очи и се насочи към банята. Погледна се в огледалото.

Косата бе разбъркана, очите бяха присвити като на азиатец, а в краищата им се таяха парчета от съня. Устните му бяха пресъхнали…. Общо взето лицето му бе такова, че всяко куче би се уплашило от него.

– Дайте ми един час, – казва си Симо – и ще изглеждам малко по-интелигентно. Малко парфюм, одеколон…… и готово.

– И кого ще заблудиш?

– Какво? – стресна се Симо. – Кой си ти?

– Никакъв финес нямаш. Къде е изгладената риза с вратовръзка? А стилни обувки? Разните ти финтифлюшки, къде са? Това си ти в 6:30 сутринта. Кой ще те хареса такъв, а да се влюби …. да не говорим, няма смисъл.

– Аз го обичам, – каза тих и нежен глас. – За Мен няма значение неговото обществено положение. Обичам го не заради начина му на обличане, нито за постиженията му в живота, … а него самия.

– И ти смяташ, че от него ще излезе нещо? – първият глас стана груб и саркастичен. – Погледни го само.

– На мен не са ми нужни най-добрите и първите, защото Аз ще ги направя такива.

– С такъв не бих си губил времето, – с леден тон се отзова първият глас.

– О, ти не знаеш какво съкровище е?! Ела, когато завърша работата си и ще разбереш какъв шедьовър съм изваял от него.

Гласовете млъкнаха, а Симо седеше насред стаята слисан.

Започна бързо да се облича, сякаш искаше да скрие несъвършенствата си. Погледна часовника и хукна да догони времето, което безвъзвратно бе отлетяло.

А душата му пееше:
– Аз ще стана шедьовър в Неговите ръце, – изведнъж се сепна, – Прости ми, Господи, пак се успах. Помогни ми навреме да стигна….

– Ха-ха-ха, от този … шедьовър…ха-ха-ха….

– Ти си слят, – каза тихият глас. – Той за мен е съвършен, Синът Ми плати цената за него.

Навън бе много горещо. Лятото си е лято. Напече ли слънцето, хората търсят сенки, за да се скрият от горещите му лъчи.

Стоян и Виктор дълго обикаляха с колелетата си из града. По едно време спряха на едно място да си починат и да хапнат сладолед.

– Днес на площада ще стартира състезание с колелета, – каза Виктор. – Хайде да отидем. Ще участваме и ще получим награди.

– А кога започва? – попита Стоян.

Виктор погледна часовника си и възкликна разочаровано:

– Преди един час е започнало ….

– О, – начумери се Стоян, – вече сме достатъчно закъснели. По-добре е да се прибера в къщи. Така или иначе с теб няма нищо да получим вече на това състезание.

Двамата приятели се разделиха и тръгна в различни посоки.

Стоян тръгна към къщи, а Виктор се отправи към площада, за да погледа и да види какво става там.

На следващия ден Виктор се хвалеше на Стоян с красивата си червена значка, на който имаше надпис „Участник във състезанието с колелета“.

Стоян завистливо разгледа наградата и учудено попита:

– Но нали си закъснял за старта? Как успя да получиш това?

– Отидох на старта, които едновременно бе и финал. И на шега им казах, че съм участник и ….., – Виктор посочи с ръка значката.

Очевидно организаторите не си бяха направили труда да погледнат в списъка с участниците, за това са го сметнали за последния дошъл до финала и са му връчили значката.

Ето така Виктор получи своята награда, макар и не заслужено….

Френски инженер е разработил уникална технология по рода си за часовници, работещи на слънчеви батерии. Сега ученият работят върху подобряването на собствената си разработка.

Неговата цел е да създаде часовник на слънчеви батерии за ежедневна употреба. Изобретението на френския учен  няма никакви съществени разлики с обикновените часовници.

Елементите, влизащи в конструкцията на часовника, ученият е направил с помощта на принтер с тримерно проектиране.

В основата на конструкцията лежи технологията определяща сянката, която се появява поради пречупване на светлината.

Втората цел на учения е серийно производство на часовници и продажба на световния пазар.

Френският учен е заявил, че часовникът показва времето в цифровото му значение.

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.

Ангелина седя цяла вечер, очаквайки съпругът си да се прибере. Бе готова да се разплаче, когато чу да се хлопва външната врата. Тя едва успя да се съвземе, преди Васко да влезе в стаята.

– Защо още не си си легнала? – попита Васко изненадан. – Дима прибра ли се?

– Тя си легна отдавна, – каза Ангелина и погледна към стенния часовник над камина, който показваше единадесет. – Започнах да се безпокоя за теб.

– Не ти ли съобщиха от офиса? – Васко уморено се строполи на стола. – Бях при Меги и Дани.

– Предположих, – каза много тихо Ангелина.

– Дани го нямаше. Беше отишъл на лекар. Надявам се да не е нещо сериозно. Меги беше притеснена, за това останах малко с нея.

Ангелина стоеше с наведена глава и усещаше как кръвта нахлува в лицето ѝ.

„Така значи, последните пет часа е прекарал с Меги“, – помисли си Ангелина.

Въпреки безпокойството си, тя се опита да говори спокойно:

– Останал си май повечко там?

– Да, постоях. Разходихме се до пристанището, после тя ме покани на вечеря. И добре ме нагости. След това седнахме край камината и си поговорихме.

Тонът на Васко, с който разказваше всичко това, бе безличен и незаинтересован, но за Ангелина това бе хвърляне на прах в очите. И тя пламна.

От известно време Ангелина подозираше, че чувствата на Васко към Меги минаваха всяка граница и мярка.

Още първия път, когато Меги се появи у тях, Васко проявяваше към нея прекомерна нежност. При всички случаи вземаше нейната страна. Подаряваше и разни неща, глезеше я.

„Сега отиде твърде далече, – помисли си Ангелина. – Да бъде при нея пет часа. Сами цяла вечер. А аз тук седя сама и го чакам …“

Ангелина бе решила да му вдигне сериозен скандал. Искаше да сложи край на всичко това.

Но когато вдигна поглед, Васко я гледаше уморено и смирено, и тя се отказа …

Всичко, което си бе мислила преди малко ѝ се стори глупаво и безсмислено.