Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Спорът между Недялко и Спас бе свързан с Божия глас.

– Господ може да говори достатъчно високо, за да го чуваме, – заяви Недялко.

– Когато Бог иска да бъде чут и това, което има да ни каже е твърде важно, за да бъде пропуснато, Той го прави шепнешком, – изказа съвсем спокойно своето мнение Спас.

– Какво разбираш под шепнешком? – попита Недялко.

– При него говоренето е много тихо. Просто използваш дъха си, без да участват гласните струни, – обясни Спас. – Как създаде Бог Адам?

– Как? – нетърпеливо подметна Недялко.

– Той прошепна в праха и го нарече Адам, – тържествуващо вдигна палец нагоре Спас. – Така първият човек някога е бил шепот.

– И каква е връзката между шепота и нормалното говорене? – смръщи вежди Недялко.

Спас се усмихна:

– Когато някой говори шепнешком, трябва да се приближиш много близко до него, за да го чуеш. Всъщност трябва да доближиш ухото си до устата на човека.

– С каква цел? – продължи да пита Недялко.

– Бог иска да бъдем възможно най-близко до Него, защото ни обича, – уточни Спас.

– Не може ли по-друг начин да изрази любовта Си? – сбърчи нос Недялко.

– Спомням си, – Спас се върна много години назад, – когато бяхме малки със сестра ми, татко ни шепнеше. За да го чуем ние се приближавахме към него. Тогава той ни сграбчваше и ни прегръщаше. Бог ни прави същия номер. Ние искаме да разберем какво ни казва, а Той по този начин желае да разберем колко много ни обича.

Недялко само вдигна рамене, а Спас обяви тържествено:

– Всемогъщият може да ни сплаши с външния Си глас, но ни ухажва с шепот. А Неговият шепот е самият дъх на живот.

Подчинявайте се на шепота Му и вижте какво прави Той, защото нищо няма потенциал да промени живота ви така, както шепота на Бог.

Нищо няма да определи съдбата ви повече от способността да чуете Неговия тих и мек глас.

Така се раждат мечтите с Божия размер.

Ето как се случват чудесата!

Трифон попита баща си:

– Ако главната ни целта е любов, тогава няма ли да искаме да знаем какво представлява тя и как можем да я придобием?

– За истинската любов ли става въпрос? – поиска да уточни бащата.

Трифон само кимна с глава.

– Бог е любов, – започна да обяснява бащата. – И ние трябва да Го обичаме. Освен това Той по благодат е излял любовта Си в сърцата ни, след като сме приели Христос за Спасител.

– Как да разпозная истинската любов? – продължи с въпросите си Трифон.

– Ако Бог е любов, Той е нашият пример, стандарт и източник на любов, – дообясни бащата.

– Има ли нещо, което би попречило да се наслаждавам на тази любов, да живея в нея и да я раздавам на другите? – смръщи вежди Трифон.

– О, има, – възкликна бащата. – Врагът ни няма да допусне толкова лесно да се потопим в нея, защото тя е сериозно предизвикателство за него. Неверието, болката, предателството, недоверието, апатията, кариерата, славата, страхът, провалът, …. врагът е изобретателен в пречките, но не е вездесъщ като Бога.

– В момента нямам нещо, което да ми пречи? – Трифон повдигна рамене.

– Това е добре, но ако чувстваш, че ни си толкова близо до Бога, колкото би искал, по-добре поискай да се доближиш повече до Него, Той с радост ще ти помогне, ако няма причина за това, – посъветва го баща му. – Ако е налице такава, не се колебай, поискай да узнаеш, каква е и как можеш да я премахнеш.

Това бяха трудни осемнадесет месеца за Зорница. Ураган събори стотина дървета в ранчото ѝ. Пожар унищожи кабинета ѝ с много ценни находки от една експедиция.

А един ден ѝ съобщиха:

– Имате рак.

След няколко седмици синът ѝ претърпя много тежка операция.

Родителите ѝ се разболяха и тя трябваше да се грижи за тях.

Къщата ѝ се нуждаеше от ремонт. И за всичко това трябваха средства.

Зорница се олюляваше от една спешна ситуация в друга. Тя стискаше зъби и шептеше:

– Няма ли край всичко това.

След като всичко свърши, тя дълго размишляваше за тежкия период през, който бе преминала.

И Зорница стигна до заключението:

– Бог е позволил бурите на страданието да се увеличат и засилят в живота ми, за да задълбоча връзката си с Него. Да Го обикна още повече.

Вярата ни расте само, когато ветровете на живота са в противоречие с личния комфорт.

Това е целта и на Бога, Който позволява да се сблъскаме с бурите и страданията.

Доверете Му се!

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.