Ние можем навсякъде да живеем „при Царя, за да му работим“.

Мястото може да бъде най-невероятното и неподходящи за това. То може да се окаже в глухо село, където малко са видели и чули за делата на Царя.

А може да бъде обиколено с ограда, да има всевъзможни препятствия, простиращи се във всички посоки.

Ръцете ни могат да бъдат препълнени със съдове за нашата ежедневна работа. Но това няма някакво значение.

Царят ще ни постави „там“, където сме Му нужни. Той ще бъде с нас и ще живеем с нас, така че оградите да не ни смущават. Ако те станат пречка за нас, Той ще ги махне незабавно.

Може да се случи така, че даденото препятствие на нашия път да се окаже Неговата защита за самите нас.

Ярките залези на слънцето, звездното небе, величествени планини, пенливото море, уханните гори и цветовете на цветята не са толкова красиви, колкото душата, която от любов вярно служи на Исус, презряла суетата на този свят.

Денят завърши с проливен дъжд. Растенията в градината бяха налягали от бурята. Цветята, от които толкова много се възхищавах и чийто аромат обичах, бяха омаломощени от безпощадния вятър.

Повечето от цветята бяха затворили венчелишчетата си и бяха отпуснали глави надолу. Цялата им красота беше изчезнала.

– Ще трябва да изчакам следващата година, – помислих си, – за да видя отново тази прелест.

Нощта мина и настъпи денят. Слънцето изгря отново. Утрото обнови на цветята ми.

Светлината обгърна цветовете, а те погледнаха към нея. Между тях се получи връзка. Те общуваха помежду си.

И тогава сила премина в цветята. Те вдигна глава и отвориха венчелишчетата си. Красотата им се възвърна, но сега изглеждаха много по-красиви, отколкото преди.

Как стана всичко това? Не знам.

Не мога да обясня и как при общението ми с Бога получавам сила, която ми дава възможност да преживея и изпълня всичко, което е необходимо, но това е факт, който не може да се оспори.

Ако си изложен на опасност или те гнети тежка мъка, търси общение с Господа и ще получиш сила и способност да побеждаваш.

Групата започна изкачването към пещерата.

– На каква височина се намираме? – попита Гошо.

– Само на около две хиляди и седемстотин метра,  –  Лазар погледна към върха, който стърчеше на около три километра над тях.

Катеренето не бе никак лесно, но наклона позволяваше да се изкачат товарните животни.

Лятото още не се бе теглило от планината. Беше октомври, но небето бе ясно. Температурата бе десет градуса над нулата.

Докато се катериха един мъж от групата прекара ръка по листата на някакво растение с пурпурни цветове. Това бе неосъзнато движение на отегчен от монотонността на изкачването планински катерач.

– Не го пипай! – извика тихо Донка.

Димитър я погледна и махна с ръка, а очите му явно говореха: „Я стига! Омръзнало ми е от капризни  персони“.

– Защо не трябва до го докосва? – полюбопитствува Лазар.

– Това е самакитка, – задъхвайки се от височината каза Донка. – Листата и цветовете ѝ съдържат смъртоносна отрова. Тя прониква в човешкия организъм през кожата. Някои народи са мажели върховете на стрелите си с тази отрова.

Димитър рязко дръпна ръката си като опарен и избърса дланта в панталона си.

– Ако китката ти изтръпне за малко, не се притеснявай, – каза Донка. – Това ще отшуми с времето. Само не облизвай пръстите си след ядене.

След около тридесет минути групата стигна до поредното скалното образование. Предстоеше им още много път нагоре.

Имало едно време един гарван. Но той искал да стане бял на цвят. Видял как жените се пудрят и решил да опита, и той като тях.

Гарванът се овъргалял в пудрата, но прахът не се задържали върху гладките му черни пера.

След това той отлетял до една локва и намазал перата си с кал. Но крилете му толкова натежали, че не могъл да излети и прасето едва не го смачкало.

Останалите гарвани започнали да му се смеят, но той не се отказал от желанието си да стане бял.

Накрая успял да се промъкне през прозореца на една мелница и добре се овъргалял в един чувал с брашно.

Когато си тръгнал от мелницата бил толкова бял, колкото си мечтаел.

– Вижте ме! – започнал да се хвали на другите гарвани. – Каква окраска имам! Какъв изискан цвят! Това много се различава от вашето глупаво черно.

Гарванът навирил човка и полетял, но се ударил в стената на мелницата.

Чуло се „туп“, а после „пляс“ и той паднал във вира зад мелницата.

Пляскал отчаяно с криле и едва успял да се спаси.

Когато излязъл на брега бил толкова черен, колкото и преди.