Наближаваше девет вечерта. Кръглата луна, огнено червена осветяваше улицата. Двамата седнаха на пейката, отдаван не бяха се виждали, а колко много неща имаха да си кажат.

– Сара харесва един мъж, той не е евреин, но изглежда ще се омъжи за него, – сподели Даниел.

Освен Сара, той имаше още две сестри и за всяка от тях се притесняваше. Грижата за тях беше паднала на раменете му. Твърде малки бяха, когато убиха родителите им. Тогава Даниял сграбчи двете по-малки сестри, а третата я повлече  след себе си. Нямаше време. Откриеха ли ги, щяха да последват участа на родителите си.

Хана вдигна очи към Даниел и го попита:

– И ти си съгласен тя да се омъжи за него?

– Когато прекосих толкова много страни, за да уча, видях и научих много неща, – каза Даниел. – Промених си и мнението за нашият народ. Мисля, че сега ние сме маята на християнския свят. Нашата задача е сега да ходим сред християните и да им разкриваме нашите знания и да допълваме техните умения.

– Искаме собствена страна, – каза тихо Хана, – в която да управляваме с доброта и разбиране. Никой от нас не знае толкова добре, какво означава да се управлява с жестокост.

– Родени сме не да се крием и срамуваме. – каза възторжено Даниел. – Трябва да бъдем такива, каквито сме и да се гордеем, че сме избрани за водачи. Ако сестра ми се омъжи за християнин, тя ще занесе в семейството своите знания и мъдрост, а това ще ги направи още по-добри християни, дори и да не узнаят, че тя е еврейка.

– А ние как ще живеем? – усмихна се Хана.

– Ще живеем един добър живот, – очите на Даниел светеха. – Няма да приема християнските догми, които забраняват и ограничават достъпа ми до човешкото познание, което е полезно за всички. Еврейските правила няма да ме спъват за начина, който съм си избрал да живея. Ще чета, ще задавам въпроси, няма да приема задръжки за постъпки, които ми изглеждат смислени.

– Ами аз? – трепна Хана. – До къде ще ни заведе тази твоя независимост?

– На теб ще гледам като партньор в това начинание. Ти ще намериш нещата, с които искаш да се занимаваш и се надявам, че ще постигнем съгласие. Ще намерим един нов начин на живот и то такъв, че да оказваме почит на нашите родители, но и да ни даде възможност да бъдем самите себе си.

– Не мислиш ли, – тръсна глава Хана, – че това е прекалено смело, особено за такива като нашите семейства.

Даниел нищо не каза, само се усмихна и я прегърна. Той вярваше, че нещата ще се наредят, нали тя беше до него….

Библията ни призовава да подчини своите мисли за Христос. Защо? Нашите действия се определят от нашите мисли. За да променим живота си, Бог трябва първо да промени съзнанието ни.
Човешкото съзнание никога не е празно. То е изпълнено с добро или зло, с Христос или с похот. От какво зависи това? Само от нас. Ние сме свободни да насочваме своите мисли в една или друга посока.
Нашите мисли трябва да бъдат отделени от злото. Внимателно трябва да се отнасяме към това, какви програми гледаме по телевизията, какви книги четем, какви сайтове посещаваме в Интернет и с какво изобщо са заети главите ни.
Не е достатъчно да се въздържаме само от лоши помисли. Нашите умове трябва да се изпълват с добри мисли, формирани от Бога, Словото Му, молитвата, поклонението и общението с другите християни.
Отвръщавайте се от всяка лоша мисъл и помолете Бог да ви даде помисли угодни на Него.

В Истанбул близо до Yeşilköy ще бъде изградена християнска църква. Тя ще бъде първата на територията на Турция от 1923 година.
За това решение на правителството премиерът Ахмет Давутоглу е обявил по време на срещата с представители на немюсюлмански религиозни общности.
До сега в Турция са възтановявали църкви, но нови не са строили, правителството не ги е одобрявало. След посещението на римския папа Франциск в страната се е взело такова решение за строителство.
Християните в Турция наброяват около 20 хиляди човека. Това са предимно православни и католици, живеещи предимно на югоизток в страната.
Строителството на новата църква ще бъде реализирано от специален недържавен фонд и ще започне през близките месеци.
Римският папа Франциск беше в Турция в края на ноември 2014 г. Той се е помолил в джамията заедно с мюфтията на Истанбул Рахми Яран.

В групата на най-малките в едно неделно училище разглеждали темата „Ние сме християни“.
В края на урока учителката попитала децата:
– Ние вярваме в Исус Христос и ходим на църква. Тогава какви сме ние? Как ни наричат?
Едно то децата щастливо отговорило:
– Църквяни!
Колкото и странно да е „от устата на сучещите и младенците“ чуваме думи, които ни изобличават. Мнозина ходят на църква, но сърцата им са далеч от Бога. Те имат „вид на благочестие, но са отречени от силата му“.
Дали това малко дете не е имало право? Ние християни, последователи на Христос ли сме или църквяни, само посещаващи църквата?

Свещеникът Бернард Кинфи, духовник от католическата църква продължава мисията си в Централноафриканската република, като помага на жертвите от въоръжените конфликти, независимо от техния статут или религия.
Когато терорът наближил малкото селце Босимптил, разположено в северозападната част на Централноафриканската република, живота на местния свещеник и доктор, 32 годишния Бернард Кинфи, коренно се е променил. Свещеникът, разтърсен от кървавите плодовете на междурелигиозния конфликт, тръгнал да спасява всеки човек, независимо от религиозната му принадлежност. На тази цел духовник служи в продължение на две години, като през последните няколко месеца е спасил стотици, ако не и хиляди мюсюлмани и християни.
Потокът от бежанци, нуждаещи се от помощта на Бернар, не спира нито за миг. Малкия храм и болница в Босимптил са станали единственото убежище на стотици километри наоколо. Тук намират подслон и необходимата медицинска и материална помощ десетки семейства. Много от които  Бернард лично превозват в относително безопасния Камерун.
Свещеникът често се налага под свистенето на куршимите, да извежда мирните жители от зоната на престрелките. Той не се бои открито да осъдии двете страни на конфликта. Веднъж закривайки с гърдите си 14 годишно момче, го е спасил от явна смърт.
Животът на Бернард не минава без ежедневните задължения свързани с погребването на жертвите на терористите. Знаейки, че той не оставя без дължимото прощаване нито един от убитите, терористите му казвали къде има натрупани мъртви тела.
За две години безкористна служба на хората Бернард е внушил в сърцата на радикалите суеверен страх. При появата си в черна дреха с кръст на гърба въоръжените до зъби бойци се успокоявали, а най-неподатливите командири започвали преговори.
– Мисля, че им харесва моята дреха, – шегува се свещеникът.
Трудът на този безкористен свещеник дълго време е останал неизвестен, докато сътрудници на Human Rights Watch не са „открили“ този невероятен човек в процеса на работата му.