Виктор се големееше. Бе завършил висше образование, магистратура, дори бе защитил докторат.

В неговия квартал се събираше малка група от християни, които хвалеха Бога, молеха се и изучаваха Божието Слово

Водеше ги Марко.Той нямаше титли, голямо образование, но попаднеше ли под помазанието на Светия Дух, завладяваше душите на слушателите си.

Един ден Виктор се напери и си каза:

– Трябва да чуя този докладчик и докато е време да го отърва от заблудите му.

И той се настани там между хората, които не се смятаха в обществото за нещо особено.

– Странно, каза си Виктор, този човек едва ли е прелиствал дебелите книги, които аз съм отварял, но така говори сякаш всичко знае. Със сигурност това е Божия работа.

И довчерашния атеист, докоснат от Светия Дух, чрез Словото Божие, започна да разбира, че Бог все пак съществува.

Наистина Бог върши чудесни неща на невероятни места чрез тези, които можем да класифицираме като привидно обикновени.

Надя си играеше в стаята. Майка ѝ влезе и тя веднага я попита:

– Мамо, какво е суета?

Майката изненадано погледна дъщеря си. Тя не очакваше малкото ѝ момиченце да се интересува от такива неща.

– Баба каза:“Суета, всичко е суета“, – поясни въпроса си Надя.

– Това означава безсмислие, – опита се да обясни майката.

Надя я погледна въпросително, но нищо не каза.

– Това е…, – майката се позапъна малко, – когато постигаме малка част от целите си и това не ни носи онова задоволство, което сме очаквали.

Надя все още не можеше да разбере обясненията.

– Когато живеем без Бог и търсим смисъл на живота си в този свят …

– Да, това си е пълно безсмислие, – Надя прекъсна майка си.

– Така е, – съгласи се майката. – Този свят е отделен от Господа поради греха, за това той вече не работи по начина, за който е бил създаден. Дори християните откриват, че голяма част от човешкия живот е суета.

– Който отхвърля Бога, живее безсмислено, – плесна с ръце Надя.

Когато търсим единствено това, което е в този свят, ние губим вечната тежест на славата, която е приготвена за нас.

Нека държим очите си „не на видимото, а на невидимото”.

Станислав категорично заяви:

– Не искам повече да ходя на църква.

– Защо? – изненадано го попита приятелят му Петко.

– Всички там са лицемери, – сбърчи нос Станислав. – не искам изобщо да ги виждам.

– Невъзможно, – възрази приятелят му. – Чак пък всички?! Нали са християни.

– Всички там говорят как правилно трябва да живеят, колко много е нужно да обичат другите и да бъдат мили към тях, а излизат от църква и правят точно обратното, – махна възмутено с ръка Станислав.

– Ти наистина не разбираш, – опита се да го вразуми Петко. – Всеки от нас греши в едно или друго нещо. За това ходим на църква. Имаме нужда от Христос.

Станислав не искаше изобщо да слуша.

Петко само въздъхна и си каза:

– Трябва да се моля за него. Надявам се рано или късно да разбере как стоят нещата.

Станислав бе глух за всякакво опровержение, но продължаваше да се оплаква от хората в църквата:

– Те са алчни и жадни за пари.

А в същото време той кроеше планове как да се измъкне, за да не плаща толкова големи данъци.

Крум започна разговор с Ана. Двамата чакаха заедно автобуса.

Ана сподели:

– Аз не съм религиозна, но там, където живея, има много християни.

– Какво мислите за тях? – попита я Крум.

– Никога няма да мога да се отплатя за тяхната щедрост.

– Те са ви помагали?

– О, много! – възкликна Ана. – Баща ми бе с увреждания и аз го взех в дома си. Тогава те направиха рампа до къщата ми, подариха ни болнично легло и медицински консумативи.

– Ако те като християни го правят, би трябвало всеки да бъде такъв, – вдигна вежди въпросително Крум.

– Може би, но не сега. Трудно ми е все още, ….. да го направя.

– Да не би те да са се отнесли лошо с вас? – попита Крум заинтригуван.

– Напротив, – възрази Ана, – те продължават да се грижат за мен, въпреки че не съм една от тях.

Тя разбираше, че е обичана заради Исус и благодареше на Бога за това. Все още не вярваше в Него, но се радваше и доверяваше на другите, които бяха повярвали в Господа.

Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.