Популярността и похвалата често за един християнин са по-опасни от гоненията. Те могат да ни отдалечат от Бога, а ние дори да не осъзнаваме това.

В същото време ние ще станем подобни на тези, за които Исус кава: „Обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога“.

Когато в живота всичко е благополучно, лесно се губи незамътения поглед върху вещите. Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, който „се е научил да бъде доволен“ във всяка ситуация.

Трябва да имаме неутолима страст да угаждаме на Христос. И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Той е направил това да ни вразуми и да порастем в служението, което ни е било поверено.

Всички наши обстоятелства, независимо дали са благоприятни или изтощителни за нас, те добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

Нека да помолим Бога да не се грижим за това, което изживяват другите и да бъдем доволни за всичко, което Той ни изпраща. Още преди да настъпи утрешния ден, Той вече се е погрижил за него.

„А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата“.

В тези думи ясно се посочва колко „унизително“ да си християнин. Ако плътския човек не отвърне на удара с удар, той е страхливец, но ако това направи един християнин, той изявява Божия Син.

Ако ви обидят, вие не трябва, не само да не се възмущавате, но и да използвате това, за да разкриете на хората Христос. Да се имитира Духа на Исус е невъзможно, Него или Го има, или Го няма.

За светите хора личното оскърбление дава възможност да се покаже на другите, колко невероятно кротък е Господ.

Проповедта на планината ни учи, да не правим това, което сме длъжни да правим, а да вършим това, което на никому не сме длъжни.

Не е нужно с някой да вървите две мили, нито да давате другата буза, когато ви ударят по едната, но Христос казва, че ако сме Негови ученици, трябва винаги да постъпваме така.

Ние не бива да си казваме:

– Това е всичко, повече не мога, за мен говорят всякакви глупости и преобръщат думите ми.

Всеки път, когато държа за моите права, аз причинявам болка на Божия Син. А мога да направя и обратното, да отстраня укорите от Христос, като приема удара върху себе си. Ето какво означава да „допълням недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло заради Неговото тяло, което е църквата“.

Ученикът Христов разбира, че в неговия живот става дума за честа на Господа, а не за неговата.

Ние винаги търсим справедливост. Проповедта на планината ни учи: „Никога не търсете справедливост за себе си, но не преставайте да постъпвате справедливо спрямо другите“.

Когато един християнин отивал  при някой вярващ и видел, че домът му е непочистен и разхвърлян, си казвал:

„Блажен е този християнин, който е отложил грижата за всичко земно и е устремил своя ум нагоре,  за това не е намерил време да сложил в ред дома си“.

А когато отивал при друг вярващ и видел, че домът му е почистен, пометен и подреден си казвал:

„Както е чиста душата на този човек, така е чист и дома му, той съответства на състоянието на душата му“.

Той никога не казвал: „Този християнин е небрежен“ или „Този е тщеславен“. Така освобождавал доброто, което получавал всеки.

В основата на покаянието лежи жаждата за очистване, стремеж да се запази неопетнена съвест пред Бога.

Както постоянно се отстранява нагара от свещниците, за да горят равномерно и без сажди, така и Христовите ученици са призвани да водят непрестанна борба с мислите и желанията, които спъват молитвите им.

Важното е да се разбере, че благоприятния ефект, от признаването и отказването на греха, е стремеж към Бога, бдително внимание към душата, ходене пред лицето на Бога през целия ден.

Господ прощава след искрено покаяние и просветлява душата. Вразумява я и я наставлява със Своята благодат. Разрешава много затруднения и вътрешни смущения.

Това се извършва чрез непосредственото въздействие на Святия Дух. Всеки християнин го е изпитал, ако е незлоблив в отношенията си с хората.

Веднъж един старец и един от неговите ученици влезли през портата на един голям град, за да разкажат на хората там за християнската вяра.

Един християнин, жител на този град отишъл при старецът и казал:

– Нужни ли са на някого тук твоите проповеди. Хората тук са с натежали сърца и се противопоставят на словото на истината. Те не искат да се учат. Не си губи времето с тях.

Старецът го погледнал и казал:

– Прав си.

След няколко минути при старецът дошъл друг християнин и казал:

– Не се съмнявай, ти ще бъдеш добре посрещнат в този град. Хората те чакат и се надяват да чуят скъпоценните думи на Евангелското учение, идващо от устата ти. Те жадуват за знания и са готови да служат. Техните умове и сърца са отворени за теб.

Старецът му отговорил съвсем спокойно:

– Прав си.

Ученикът не издържал и попитал старецът:

– Обясни ми, защо и на двамата каза едни и същи думи? Та те казаха съвсем различни неща?!

– Прав си, – казал старецът. – Вероятно си забелязал, че и двамата казаха истината, съответстваща на тяхното разбиране за света. Първият вижда във всичко само лошото, а втория търси доброто. Двамата възприема света такъв, какъвто очакват да го видят. Всеки от тях изхожда от своя опит за разбиране на света. Нито един от тях не излъга. Те и двамата казаха истината, само че не цялата.