Храма бе пълен с народ. Едни бяха дошли просто да си побъбрят и одумат някого, но други бяха искрени и посещаваха неделните богослужение с една единствена цел, да се срещнат с Бога и чуят Словото Му.

Но като че ли блуждаещите души преобладаваха в храма. Мислеха си за всичко друго, но не и за това, което бе необходимо в момента.

Всяка неделя свещеникът призоваваше:

– Не ползвате  мобилните си телефони в храма. Има определени морални правила и норми, с които трябва да се съобразява всеки.

Но на хората от днешния свят им е все по-трудно временно да се откажат от електронните си придобивки. Така че звъненето от телефон в храма вече не бе рядкост.

Свещеникът все повече се дразнеше и терзаеше, че вярващите са твърде много зависими от мобилните си телефони.

Веднъж на едно богослужение той заяви пред всички:

– Телефоните в храма не са нужни, защото Бог едва ли ще благоволи да се обади на някой от вярващите по мобилния му телефон.

Някои от присъстващите се усмихнаха, но други арогантно размахаха ръце:

– Какво толкова има в това?

– Ако изключа телефона си, мога да пропусна важно съобщение!

Свещеникът съвсем сериозно продължи, все едно нищо не бе чул от роптанията и възраженията в храма:

– Ако някои иска да се запознае и да разговаря с Бога лично, достатъчно е да напише текстово съобщение, когато шофира.

Съветът бе пропит с мрачна ирония.

А някои от хората в храма, особено младежите се побутваха и активно обсъждаха казаното:

– Този си го бива.

– Има особено чувство за хумор.

Но въпреки несъгласието си, неохотно изключиха мобилните си телефони.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Вън валеше, но Сара трябваше да отиде непременно до магазина. Тя повика сина си и му поръча:

– Борко, наглеждай сестра си, докато се върна от магазина.

Момчето прие с готовност, поверената му отговорност и каза:

– Добре, мамо, няма да я изпуском от погледа си.

Когато Сара затвори външната врата, Борко намери четка и бои. Това го въодушеви и той започна да рисува портрет на сестра си.

Той толкова се увлече, че не забеляза, как напръска всичко около себе си с боя.

Когато Сара се върна всичко бе изпоцапано, като се почнеше с масата, столовете и се завършеше с пода. Но тя бе мъдра жена и бързо прецени ситуацията.

Погледна рисунката, която бе нарисувал сина ѝ и радостно възкликна:

– Това Соня ли е? Колко много си прилича! – и целуна сина си по челото.

Минаха години. Борко стана един от най-известните художници на своето време. Не само специалисти, но и обикновените хора оценяваха много умението му да рисува.

Веднъж един журналист попита младият художник попита:

– Какво ви мотивира поемете по този път?

– Целувката на майка ми в деня, когато нарисувах портрета на сестра ми, – каза с много любов и признателност Борко. – Тогава тя трябваше да ме натупа за това, че бях напръскал всичко с боя около себе си, но моята мъдра майка ме насърчи и подкрепи.

Детето не е цимента, който задържа брака между двама души, а крехко същество, за хармоничното развитие на което е нужна любовта на родителите му, а не само тяхното присъствие.

Облаци закриваха слънцето, но бе задушно и подтискащо. Хората гледаха с надежда нагоре, очаквайки да завали.

Ема притича разплакана и се гушна в майка си.

– Мамо, толкова ли съм лоша?

– За какво да си лоша, – погали я майка ѝ, искайки да я успокои.

– Ето Сивка бяга от мен, а често отблъсквам и хората от себе си.

– Прекалено скептично си настроена спрямо себе си, – усмихна се майка ѝ. – Това, че не знаеш защо котето е направило така или човек е реагирал по този начин, не бива да те кара да мислиш най-лошото. Това по-скоро е някакво твое предубеждение.

– Да, но когато се събера с по-голяма компания, предпочитам да зяпам в телефона си, – Ема тъжно погледна майка си. – И това е защото се чувствам сама.

– Това си е от теб, хората не са виновни, че ти се чувстваш така. Ако не участваш пряко в разговора, можеш да слушаш. Понякога така човек открива доста интересни неща.

– Бих могла да се постарая, но кое от двете да слушам или да се правя, че слушам? – иронично попита Ема.

– Знаеш ли понякога хората се нуждае само от слушатели, а не от съветници.

– Знам, аз за това се уча да слушам. И без това ми е трудно да давам съвети.

– Когато слушаш човек, той може сам да намери изход чрез разсъжденията си, не е нужно да се намесваш. Жалкото е, че после си мисли, че ти си му помогнала.

– Да, но понякога искат от мен да си кажа мнението, а аз се чудя какво да кажа, – повдигна вежди трагично Ема.

– Ако не си сигурна какво точно трябва да кажеш опитай така: „Искаш да кажеш ….“. Един вид искаш да разбереш дали това е искал да каже и в зависимост от това, вярвам, че ще ти дойде нещо наум.

– Помниш ли, когато ми разказа за своя колежка и беше много разстроена, – каза Ема. – Трябваше да те подкрепя, а аз не знаех как.

– Ако беше повторила думите ми в друг вариант, т.е. аз да разбера какво съм казала, може би…… Това също помага понякога.

– Ммм още не съм го научила този трик.

– Следващия път, когато някой ти се оплаче, кажи му: „Искаше да кажеш, че …“ Повтори с други думи това, което е казал. Докато ти разясняваш какво е имал предвид, все на някой от двама ви ще му светне нещо.

– Ще опитам, въпреки, че действам според случая.

– Е, то се знае, че няма шаблони за всяка ситуация.

Ема се бе успокоила вече. Изглеждаше по-решителна и непоколебима.

Дядо Матьо нацяло обедня. С трън да завъртиш в схлупената му колиба няма какво да закачиш. Гладуваше старецът и зъзнеше в студа.

Нямаше деца, които да се погрижат за него, а бабичката му отдавна гниеше в земята.

Един ден дядо Матьо реши:

– Ще напиша писмо до Бога. Той ще се смили над мен и ще ми помогне.

Старецът седна и с треперещи ръце написа:

„Господи, моля Те, помогни ми! Нищо не ми остана. Изпрати ми 100 лева, поне да имам с какво да си купувам хляб“.

На плика срещу получател написа: „На Небето, до Господ Бог“.

А на мястото за получател най-подробно написа адреса на местоживеенето си, да не би Бог да сгреши местопребиваването му, ако се обърка нещо.

Писмото пристигна в пощата. Пощальоните останаха в шок.

– Явно човекът е изпаднал в недоимък и оскъдица, – каза един от служителите, – ама чак толкова да изперка.

– Тоя да не е е луд? – плесна с ръце друг.

– Къде да му занесем писмото? – подигравателно подхвърли трети.

Накрая решиха и препратиха писмото на стареца в агенцията по социално подпомагане.

След няколко дни от тази агенция повикаха дядо Матьо и го навикаха:

– Как можа? Ти какво бе?! Днес, когато космически кораби кръстосват Вселената, ти пишеш на Бога писмо?! – И служителят завъртя ръка, един вид „Дядка, май нещо не е наред с главата ти“.

Стареца си замълча. Какво можеше да му каже или обясни?

– Ето ти 50 лева, – каза служителят. – И разбери, давам ти ги аз. Аз, а не Бог, защото Той не съществува! А сега си върви.

И дядо Матьо си тръгна.

След няколко дни на същата агенция ѝ предадоха писмо със следния текст:

„Господи, благодаря ти за 50-те лева, които ми даде. Моля те, следващият път да не ми ги предаваш чрез тези хора, защото те са прибрали половината за себе си“.