Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.

Скука, депресия, пълен застой в живота. Така се чувстваше Михаил, а той бе млад човек. Вървеше по алеята без да съзнава какво прави и накъде върви. Мрачното настроение и меланхолията, обсебвайки го бяха отрязали всяка живинка и форма на оптимизъм у него.

Още от далече го забеляза Никола, мъж на средна възраст, комшия на семейството на Михаил.

– Мишо, какво става с теб? Не ми изглеждаш много добре. Накъде си се запътил? – загрижено го попита Никола.

– А, чичо Ник, – вяло отговори Михаил. – И аз не знам накъде съм тръгнал.

– От къде тази отпадналост и унилост у тебе? – взря се по-сериозно Николай в лицето на младежа.

– Идеи много, инициативите никнат като гъби, а реализация никаква, – сбърчи недоволно нос Михаил. – От мен нищо не става.

Тази Михаилова констатация прозвуча доста мрачно.

– Мишо, не всяка инициатива е боговдъхновена, – Николай бутна рамото на Михаил лекичко като на шега. – Може да ти казват: „Изправи се! Стисни гърлото на мързела и го отхвърли настрани!“, но това е само човешка инициатива. А когато дойде Светият Дух и ти каже: „Стани!“, ще разбереш, че подбудата идва отгоре.

– Лесно ти е на теб, така да говориш, – измърмори под носа си Михаил.

– Всички ние имаме много велики идеи и идеали, когато сме млади, – въодушевено продължи Николай, без да обръща внимание на мърморенето на младежа, – но рано или късно откриваме, че нямаме сили да ги съживим. Много неща искаме, но не можем да ги направим и ги захвърляме в архива на мечтите си.

– Тогава кво пр’аим? – Михаил иронично погледна събеседника си.

– Когато Бог ти каже: „Стани!“, Божието вдъхновение се спуска и идва чудотворна сила, способна да направи и невъзможното.

– И к’во да напра’я? Да седя и да чакам нещо да падне от небето? – полуусмивка се залепи за устните на младежа.

– Когато чуем Божия повик: „Стани!“, – повдигна едната си вежда Николай, – трябва сами да го направим, това не е работа на Господа. Той каза на човека с изсъхналата ръка: „Протегни ръката си ….“ и когато човекът го направи, той го изцели, но първата крачка бе на човека.

Михаил бе зяпнал Николай, като че ли нещо се бе събудило в него.

– И ако си решил да вървиш към победа, – каза Николай, – тръгни под Божието вдъхновение, защото Бог дава незабавно и без задръжки.

Очите на Михаил светнаха. Щастлива усмивка се разля по устните му, а душата му запя…

Хладната вечер бе предвестник за настъпващите студове. Едва забележим дим се издигаше от комините. Хората се бяха прибрали край топлите си огнища.

Дядо Марин седеше до печката, грееше измръзналите си ръце и разговаряше с внука си Калин, млад строен младеж, който обичаше да спори и оборва всеки, който  му е насреща.

Гласът на старецът звучеше приглушено, но твърдо:

– Ние измисляме умни извинения защо да не следваме мисията, която Господ ни е дал – „да отидем до краищата на земята и да разпространим Евангелието“.

– Дядо, аз наистина не знам добре Библията. Какво ще си помислят там за мен? Не искам да говорят зад гърба ми. Може да загубя работата си! Нека някой друг да го направи.

– Страхът е голям „мотиватор“, той ни потиска и спира. Когато Бог видя страха в сърцето на Йеремия му каза: „Не се страхувай от тях.“ Библията учи, че „страхът от Бога е началото на мъдростта, а страхът от човека туря примка“.

– Дядо, човек не може да не се страхува. Той най-малкото се влияе от мнението на околните, защото не иска да му се присмиват. Не желае да се чувства отхвърлен и ненужен.

– Позволи вярата да преодолеете страховете ти, – насърчи го дядо Марин. –  Бъди послушен на Бога. Той няма да те остави, ако откликнеш на Неговия призив. Ще пази гърба ти!

– Нима Господ може да протегне ръката Си, да докосне устните ми и да сложи думи в устата ми? – недоверчиво поклати глава Калин.

– Ако не го направи, ти си безсилен да изпълниш поставената мисия.

– Как може реално да ги постави в устата ми?

– Чети и изучавай Библията. Запази Словото в сърцето си. Отделяй време да общуваш с Бога чрез Библията и в молитва.

– И това е напълно достатъчно? – Калин скептично присви устни.

– Тъй като Духът Му в голяма степен обитава в сърцето ти, думите Му ще достигнат до устата ти и страхът ще избледнее.

Калин мълчеше, опитваше се да проумее чутото.

– Бог никога не ни призовава да направим нещо, за което не ни е дал право да го извършим, разбира се ако сме съгласни да го изпълним. Когато отношенията ти с Него се задълбочават, ти получаваш по-трудни мисии.

– Добре, но коя е основната цел?

– Целта ти на земята е да изявиш Божията любов към изгубения и умиращ свят. Твоята мисия те очаква! Отвори ушите и сърцето си пред Господа и бъди развълнувани от новото, което ти предстои, като Му служиш с дух и истина.

Градът не бе от най-големите, но в неговите предели съществуваше малка сграда, в която се помещаваше местната църква.

Пастирът на църквата Миронов, обичаше хората и гледаше да им помогне с каквото може. Не спираше да им говори за спасителния план на Бога, Който даде Сина Си, за да не погине нито един, но всички да имат вечен живот.

Вкарваше бездомниците от парка и околните улици в църквата и ги хранеше със закуски преди неделната служба.

Виктория бе християнка от доста години. Тя бе много ревностна за Бога, но трудно понасяше тази „паплач“, която пастирът вкарваше по време на богослуженията.

Вярно бе, че някои от тях се въртяха и оглеждаха хората, но имаше и такива, които се заслушваха в проповедта.

Една неделя Виктория не издържа. Тя не можеше вече да понася миризмата и шума на нямащите свой дом и препитание „голтаци“ и каза на пастира:

– Защо допускате тези хора в нашата църква?

– Защото не искам никой да отиде в пъкъла, – отговори Миронов.

– Е, аз също не искам да отидат в ада, – подчерта Виктория.

– Аз не говоря за тях, а за вас, – каза пастирът.

Виктория бе шокирана. Тя бе готова да се разсърди на Миронов за тези думи.

– Какво иска Бог да види от нас? – попита пастирът Виктория.

Тя само вдигна рамене и нищо не каза.

„Толкова време съм в църквата, чета Библията, – възмущаваше се в себе си Виктория, – нима не знам какво Бог иска от мен?“

– Не иска ли Бог от нас да вършим праведното и да обичаме милост? – продължи Миронов, цитирайки Михей. – И да ходиш смирено със Своя Бог. Нали Той казва: „..огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“. Кога сме направили това на Исус?

Виктория наведе глава. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а устните и зашепнаха:

– Прости ми , Господи ……

В стаята беше толкова тъмно, че мракът можеше с нож да го режеш. Светльо седеше на края на леглото, подпрял главата си с длани.

Той не можеше да изчисти спомена, който постоянно го тревожеше.

Завари баща си пред тоалетката на майка си.

„Сигурно му е свършил одеколона за след бръснене – помисли си Светльо – и търси нещо подходящо за да го замести“.

Тогава баща му стреснато се обърна, а той се шокира.

Мъжът срещу него, човек на средна възраст, имаше подчертано ярко червило на устните си. Забелязваха се бледо изписани зелени сенки, а очите му бяха подчертани с черен молив.

Светльо веднага избяга от стаята. Това, което видя, умът му не можеше да го възприеме.

– Защо е пред тоалетката на мама? На жена ли се прави? – уплашено си каза той.

Баща му го настигна в коридора, хвана го за рамото и каза:

– Не споменавай нищо за това пред майка си.

По-късно Светльо заварваше баща си да се кипри и конти там. Дори веднъж забеляза на краката му обувки на високи токчета, а пред огледалото мереше върху себе си някои от роклите на майка му.

За Светльо това бе истински ад. Той не смееше да сподели с никого това. Ако кажеше в училище на някой от приятелите, щеше да му се присмее, а майка си не смееше да погледне в очите.

Минаха няколко месеца и майка му узна. Тогава родителите му започнаха да се карат и един ден баща му каза:

– Аз си тръгвам.

Светльо трепна, но нищо не отговори. Външната врата хлопна и настана тишина.

Скоро се прибра и майка му:

– Отиде ли си?

Светльо само кимна с глава.

Тя седна на дивана и каза:

– Отвори прозореца, да се от мирише.

– Добре….

Майка му се разплака. Светльо дойде и я прегърна. Хлипайки тя започна да говори:

– В началото не се досещах, че той …. има нещо общо с пазача при училището. Виждах ги заедно, но за мен това ….. бе нормално. Мъже се срещат, ….. пият заедно, ходят на риба или мачове ….

Болката ѝ изригна в нестихващ плач. След като се успокои продължи:

– Щях да му простя. Човек се обърква. Но той нямаше намерение да се отказва……. И с кого тръгнал? С този тъмнокож човек, не е негър, но кожата му е такава …..

– Мамо, как не си го усетила? – смутено попита Светльо.

– Мислех си, че хората си омръзват ….. Толкова години сме заедно, няма да си лягаме всяка вечер все едно за първи път го правим.

– Аз го заварих пред тоалетката ти, а ти как разбра?

– Защо не ми каза? От колегите си научих, че когато ме нямало в къщи отивал при Наско пазача и там се бавел дълго. Никой не подозирал нищо лошо в това. Но един ден човек от квартала потърсил пазача и ги заварил, вратата не била заключена

Светльо бе отвратен. В живота му всичко се обърка.

„От сега нататък, как ще живея? – идваше му и на него да се разреве. – Майка имам, но кой е баща ми? Или имам две майки? Тогава какво съм аз?“