Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:

– Мамо ти ли си?

– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.

– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.

– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.

– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.

Майката въздъхна и тръгна към антрето:

– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.

Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.

Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.

– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.

– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.

Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.

Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.

– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.

Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.

– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.

– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.

– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.

– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.

Жената я изгледа изненадано.

– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. –  Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.

– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.

Големият математик Арабия лежеше неподвижно. Учениците му стояха около него и нетърпеливо чакаха да видят какво ще каже лекарят.

Той го прегледа и каза:

– Това е всичко, сърцето спря ….

Учениците натъжени, наведоха глави.

Изведнъж пристигна запъхтях един от учениците на Аравия и от прага започна да вика:

– Учителю, намерих решението на уравнението!

Всички ученици гневно се обърнаха към закъснелия, показвайки му, че трябва да запази тишина.

Но спрялото сърце на учителя изведнъж трепна и прескочи. Аравия със съвсем слабо движение на показалеца си извика закъснелия при себе си и без да отделя очи от него, прошепна:

– Кажи ….

Ученикът застана на колене пред учителя си и тихо му изложи решението си.

Аравия сложи ръка на главата му. На лицето на учителя застина усмивка.

Ако не ви е чужда благотворителността, посрещнете Нова Година, помагайки на тези, които имат някаква нужда.

Организирайте новогодишни представления в болница или детски дом.

Съберете някои от вещите си и ги подарете на този, който има нужда от тях или е мечтал за тях, но не е имал възможност да си ги купи.

Това, което правите може да не е грандиозно, но ако то зарадва поне едно човешко сърце и предизвика усмивка на радост на нечии устни, това е добро.

Помагайки на другите, вие ще бъдете щастливи.

А добрите дела и твърдата увереност, че сте направили правилното нещо, са добро начало за Новата година.

Паяците от вида Theridion grallator, обитаващи само на Хаваите, имат невероятна окраска на тялото, наподобяваща усмихнато човешко лице.

Освен това, всяко оцветяване за различните индивиди е уникален.

Учените дълго са спорила, защо на тези паяци им е необходима такава окраска.

Според най-разпространената версия, „усмивката“ помага на Theridion grallator да обърка и изплаши хищници, например като птиците.

Поради малкия размер и живот под падналите листа, птици и други хищници едва ли биха забелязали тази рисунка върху коремчето на паяците. За това загадката с „усмивката“ все още не е решена.

Усмихнатият паяк е символ на дивата природа в Хаваите, но за съжаления този вид е застрашен от изчезване. Причина за това е човешката намеса в дивата природа на тези острови.

Внасянето на нови животни и растения по тези места е основната причина за изчезване на усмихнатия паяк.

Елена се обърна. Сега беше моментът да ги хване на тясно.

– Младата жена, чието тяло откриха тук не е светица. Каза ми го презвитер Петър.

Павел остана със зяпнала уста. Ангел скри лице в ръцете си. Огнян нервно започна да дърпа яката си. Найден протегна ръка към чашата с вино.

– Не искам да слушам повече лъжи! – заяви Елена. – Ще ви предам точно какво ми каза презвитер Петър и какво открих сама. Тази сутрин той ми даде „За медицината“. В него се говори за много отрови. Един от тях е арсенът. Авторът много подробно описва смъртта и балсамирането на тялото на Александър Велики във Вавилон. Тялото на Александър е било съхранено по някакъв чуден начин, вероятно благодарение на арсена, използван от някого, за да го убие. Сигурна съм, че същото се е случило и с трупа на намерената жена. Така че искам истината.

Павел дойде на себе си и отвори уста, но Елена го изгледа остро.

– Добре ще ти кажем истината, –  започна Ангел, – Тази жена наистина се самоуби. Преди известно време жена ми и аз давахме подслон на християни, които бяха преследвани. Семейства се разпиляваха, цели родове изчезваха, деца се връщаха по домовете си и не намираха родителите си, а синовете и дъщерите отвличаха посред нощ. Тази жена беше от бегълците. Ние я приехме. Твърдеше, че е християнка, но в същност беше сприхава, избухлива, язвителна и постоянно критикуваше всичко. За тази жена всичко беше драма. Често заплашваше жена ми и мен, че ще иде при властите, ще се отрече от християнството или че ще се самоубие.

Ангел си пое дълбоко, преди да продължи.

– Знаеш, че съм аптекар, лекар. Един ден се скарахме, тя изпадна в истерия и започна да ми крещи. Заплашваше, че ще се самоубие и тогава ще обвинят мен. Тогава не ѝ повярвах. В същата тази нощ, чух шум от долния етаж. Там имах стаичка, където държа отровите заключени. Тази жена бе успяла по някакъв начин да се промъкне вътре и да отвори едно от чекмеджетата. Беше смесила с виното си много арсен и аз вече не можех да я спася. Тя изпадна в безсъзнание, после умря. Белезите по врата и плещите ѝ се дължат на усилията ми да я накарам да повърне. Но, както вече знаеш,  за такива силни отрови противоотрова няма. Ако откриеха тялото ѝ в къщата ми, щяха да дойдат и да ме приберат. Аз имах скрити християнски ръкописи и не можех да рискувам. Затова отидох при Павел и му разказах какво се е случило. Среднощ пренесох тялото. Измихме го и го почистихме. Намазах го с вещество, което наподобява восък, за да затворим порите и по този начин прахът отвътре да не може да избие на повърхността на кожата; после го завихме в ленено платно.

– Арсенът причинява отделяне на прах, – добави Елена. – Видях следи от него, когато за първи път ми показахте тялото.

– Мислехме, че никой няма да забележи. Аз имах няколко стари монети. Сложих ги върху очите, така ако я намереха щяха да мислят, че е умряла много отдавна.

– А после? – продължи да разпитва Елена.

– Отидох и купих един ковчег. Върху него издълбах християнски символи. Сложихме жената вътре и я погребахме в градината.. Винаги сме искали да я преместим. Останалото го знаеш. На сутринта, когато Венци я откри, Павел се уплаши, аз също. Бях много изненадан от това колко добре се бе запазило тялото. Казахме на Огнян и Найден всичко и те решиха да ни помогнат. Извадихме я, умихме тялото ѝ, отново намазахме кожата с онова вещество и почистихме сандъка отвътре. Набързо скалъпихме историята, че това ще да е велико чудо, дело на Бога. Като се замисли човек, то си беше и така. Ако бяха намерили трупа на жената в нощта, когато умря, щяха да ни убият.

– Презвитер Петър няма каже на никой за случилото се, но и вие трябва да си държите езика зад зъбите.

Всички вдигнаха ръце в знак на съгласие. Елена едва сдържа усмивката си.