Децата бяха в клас и слушаха урок. Учителката предложи:
– Деца, назовете някое чудо!
Момиченце, възпитано в христианско семейство, вдига ръка. Учителката даде възможност на детето да отговори на поставената задача.
– Чудо е станало, когато Бог е превел израилтяните през Червеното море.
Учителката не вярваше в Бога и за това коментира:
– Това не е чудо. Учените са установили, че на определено място в определено време водата е била до колени и всеки е можел да премине от там.
Учителката отново призова:
– Деца, някой да назове някакво чудо.
Същото момиченце пак вдигна ръка. Учителката нямаше какво да прави и поради това, че нямаше други желаещи, даде възможност на момиченцето отново да отговори.
– Чудо е станало, когато фараоновата войска е потънала в морето там, където морето е било до колене.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..

Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Първо разберете защо се случва това. Съвсем не оправдавам тези, които правят от другарчетата си „боксова круша“.
Вие можете да се обърнете към учителите и възпитателите, но това не е достатъчно.
Напълно е възможно вашето дете да се заяжда с цел да му се обърне внимание, независимо от последствията.
По-слабите физически деца в училище също понякога са бити. Тогава помогни на детето си да укрепне и да стане по-силно. Насочете го да се занимава с някакъв спорт. Нека сам да се отбранява, а не да се крие в ъгъла, но не със злоба, а да докаже, че не трябва да го закачат.
За да защитите детето си от побойници, трябва да му обръщате повече внимание. Нападат не само слабаците, но и страхливите деца.
Възможно е детето ви да има низка успеваемост, а на урок по физическо възпитание да е „лош играч“. Децата в това отношение са жестоки и не прощават.
Възпитавайте у детето си увереност, интелигентност, чистота и правилно говорене. Това ще му помогне много при неговото израстване.
Не съветвайте детето си непременно да се бие. Не му се карайте за неумението да направи това или онова. Запомнете, ако е слабо детето ви, това може да се преодолее, но ако се озлоби в себе си, това може да доведе до дългосрочно отмъщение за тези, които са го обидили, а това не е добре.