Дамата пенсионери Димо и Петър се бяха събрали въпреки забраните поради вирусните инфекции.

Масата пред тях не бе празна. Заедно с чашите бе и джезвето с греяна ракия. Салата от кисели краставички бе в допълнение на всичко това.

– В трудни времена живеем, – изпъшка Петър.

– Поради това блокиране, времето в бездействие ни уморява, – допълни Димо.

– Тъмнината в света засяга психическото ни здраве и благосъстояние.

– Все по-трудно ставам сутрин, – призна си Димо. – Нямам никаква мотивация. Дните се точат сиви и безнадеждни.

– Замислял ли се понякога, – засмя се Петър, – че тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Там, където има светлина, тъмнината не съществува.

– И къде да намерим тази светлина днес? – попита Димо.

– Знам, че тъмнината доста се е сгъстила, но ако сме упорити и настойчиви, в мрака ще видим проблясък на светлина, който не угасва. И ако се фокусираме върху него, ще ни стане по-добре.

– Проблясък?! Ти сериозно ли говориш? – песимистично отсече Димо.

– Може да се види светлината, въпреки тъмнината, – натърти Петър. – Ще я откриеш в усмивката на малко дете, в радостта от показване на кокичетата след дългата зима, в песента на птиците…

– И какво като ги открием?

– Хубаво е да благодарим за тях. И когато си спомняме за тези тези проблясъци, обединявайки ги ще получим пламтящ огън.

– Убеден ли си в това? – сбърчи нос Димо.

– Дори и в мрачните дни има нещо положително, колкото и малко да е то, – отбеляза Петър. – Светлината прогонва тъмнината. Пролетта измества зимата. Времето на забраните ще приключи и ще настъпи някаква нова нормалност.

– А до тогава?

– Нека не се взираме в мрака, а да търсим проблясъци на светлината и да им помагаме по-ярко да светят в сърцата ни.

Засияй ярко, въпреки тъмнината и безизходицата!

Никола вървеше по студени пясък на плажа. Наоколо бе тъмно. Никъде не се забелязваше светлина от лампа или прожектор.

Трябваше му известно време за да се приспособят очите му към тъмнината.

Внезапно Никола вдигна поглед към небето и се спря изумен. Той бе зашеметен.

– Каква красота! – възкликна Никола.

Бе поразен от светлината на множеството звезди.

– Тъй като между тях няма изкуствена светлина, която да отклонява погледа ми от тях, – отбеляза Никола, – аз ги виждам много по-ярки и сияйни. Как не съм забелязал това досега?!

Понякога е нужно да се озовем в пълен мрак, за да видим светлината, която е била около нас през цялото време. Това, което е било далечно, сега се разкрива поразително ясно.

Когато се опитваме да приспособим очите си към непрогледната тъмнина, забравяме да вдигнем глава и да погледнем небето изпъстрено със звезди. А то е единственият ни източник на светлина особено през нощта.

Не грешим ли по същия начин във живота си на тази земя?

Ние живеем във свят пленен от господаря на тъмнината. Превили рамене под робството на този, които иска да ни унищожи, забравяме за истинската светлина.

Не се отчайвайте. Не губете сили си напразно.

Просто погледнете към Създателят си и Той ще ви осияе със истинската светлина, която извира от Него.

Най-после заваля сняг и то какъв. На места бе толкова изобилен, че хората останаха без ток и вода, даже телефоните им изгубиха обхват.

Няколко дена по-късно малко се постопли и само малко сняг тук там напомняше, че е имало прекалено много обърквания и затруднения.

Малкия Дамян бе седнал до дядо си и задаваше своите не свършващи въпроси?

– Как така от морави пък стават бели като сняг?

Дядо Димо погали внука си и се засмя, а после хитро го погледна и започна да му обяснява:

– През седемнадесети век Исак Нютон е използвал призма, за да проучи как светлината се разлага на различни цветове. Той открил, че когато светлината преминава през даден обект, тя разкрива специфичния му цвят.

– Аааа! – зяпна учудено малчуганът. – Ама наистина ли?

– Докато един леден кристал изглежда полупрозрачен, снегът е съставен от много ледени кристали, събрани заедно, – продължи обясненията си старецът. – Когато светлината преминава през всички кристали, снегът изглежда бял.

– Това е много интересно, но аз те питах за друго, – начумери се Дамян.

– Нали точно това исках да ти обясня, – каза недоволно старецът, – ти все бързаш. Искаш всичко на минутата да разбереш.

Дамян се почувства виновен пред дядо си и тихо каза:

– Сбърках, дядо. Моля те обясни ми ….

Вече поуспокоен дядо Димо поднови разясненията си:

– Нашите грехове са „алени“ или „червеи като пурпур“, но Бог ни е обещал, че „ще бъдат бели като сняг“….

– И как става това? – попита нетърпеливо Дамян, като прекъсна отново обяснението на дядо си.

Този път старецът не обърна внимание на думите на внука си, а продължи:

– Благодарение на Исус ние имаме достъп до Бога, от Който можем да искаме прошка. Исус нарече себе си „светлината на света“ и каза, че който Го следва, „никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“. Когато изповядваме греховете си, Бог ни прощава и ние сме видени през светлината на Христовата жертва на кръста. Това означава, че Бог ни вижда така, както Той вижда Исус – непорочен.

– Значи, – Дамян се напрегна и след няколко минути размисъл, коментира това, което бе разбрал, – ако искам прошка от Бог за греховете си и Той ми прости, аз ставам „бял като сняг“.

– Да, – съгласи се дядо Димо като се усмихна, – ставаш чист като снега, който ни изглежда бял и незамърсен.

Смрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.

Мартин отдавна си мечтаеше да се изкачи на планината и да наблюдава как Бог твори утрото.

И защо ли нищо не ставаше? Какво му пречеше?

Успиваше се. Предстояха му важни срещи на другия ден и той отлагаше за по-нататък. Често си лягаше късно, забол очи в някоя интересна книга. Но най-интересното бе, че дори когато имаше възможност, нещо леко го придърпваше към кревата и затваряше очите му.

Тази вечер наблюдавайки тъмното небе, върху което просветваха безброй светлинки, Мартин категорично реши:

– Тази нощ преди да просветлее небето и слънцето да се усмихне на хребета, аз ще бъда на върха на планината.

Облече се топло и обу удобни обувки. Нощта бе студена, но светла, така че Мартин нямаше нужда от допълнително осветление, за да гледа къде стъпва.

Когато се изкачи на върха, тъмнината започваше вече да отстъпва и слънцето се появи на хоризонта. Нюанси на различни цветове се сляха в един сноп от съвършена светлина. И слънцето се изяви в цялата си красота.

Докато небесното тяло величествено изпълняваше своето шествие, заливайки със своите лъчи земята и всяка смирена долина, Мартин долови прекрасна песен. Това бе Небесният хор, който прославяше величието на Бога и славното Му утрото.

Чистата и бистра утринна светлина пробуди в сърцето на Мартин жажда за Истината, Която би го изчистила и настроила в хармония с всичко, което го заобикаляше.

Вятърът, който подухна при изгрева на слънцето, пробуди в него надежда за предстояща среща с Бога.

Господ не закъсня. Изпълни го с Духа Си и Божите мисли станаха негови.

Единственото желание на Мартин бе, да живее живот изпълнен с Божието присъствие.

Какво могат да направят Божите нощи и утрини в самите нас?