Ресторантът бе прекрасен, но в него бе тъмно. Не знам защо, но за да бъде разсеяна тъмнината на всяка маса бе сложена свещ, чийто пламък трепкаше усилено, полюшван от невидимо течение, което се промъкваше под вратата на заведението, но това не помагаше особено много.

Дошлите в ресторанта, за да прочетат менюто или да разберат какво поглъщаха от поднесените им съдове, използваха телефоните си.

На един мъж му дотегна тази обстановка, затова стана, отиде до сервитьора и ядосано попита:

– Може ли най- накрая да включите осветлението?

Малко след това в ресторанта светна. Чуха се аплодисменти и радостни възгласи.

Всички изключиха телефоните си.

Солиден господин намести добре чинията пред себе си и възкликна:

– Да бъде светлина! А сега да хапнем!

Други го подкрепиха:

– Така е по-хубаво.

– Чувстваме се по-комфортно.

– Тези свещи ни изнервяха само.

Мрачната вечер се превърна в празник и то само с едно щракане на ключа.

Но колко е по-важно да знаем истинският източник на светлината.

Самият Бог каза, когато създаваше Вселената: „Да бъде светлина. И стана светлина“.

Светлината изразява голямата любов на Бог към нас. Неговата светлина ни насочва към Исус и ни извежда от тъмнината на греха.

Ходейки в Неговата светлина, ние намираме светъл път в живота си, прославяйки Сина, Който е най-светлият подарък за нас. Докато Той свети, ние можем да вървим по Неговия път.

Тъмнината бе погълнала стаята и само малък лъч от луната се прокрадваше край пердето.

В детската имаше голям рафт изпълнен с играчки. До него в голям кашон бяха събрани онези детски забавления, които не се побираха на лавицата до стената.

Механичните играчки с лъскавите си корпуси се хвалеха:

– Когато бащата на Тошко ни сглоби и пусна, малкия ококори ей такива очи.

– Щом посвикна с шума ни, протягаше ръка и сам натискаше бутоните ни.

– Да но после започна да ви разглобява и разкъсва частите ви, – подсетиха ги други, които бяха наблюдавали яростта на Тошко, който безразборно или едновременно бе натискал няколко бутона, вследствие на което коли, багери, камиони и каква ли не техника замираше.

– Да впечатляващо е, когато си нов, – изпъшка старото проскубано конче, – но попаднеш ли в ръцете на Тошко, нищо не може да те спаси, особено след като ти се насити.

– Радостта на Тошко, като ни види за първи път, е кратковременна, – отбеляза едно мече, което бе загубило пухкавината и едното си ухо.

– Колко много ми се иска, да стана истински, реален и необходим на Тошко, – каза кадифеното зайче, което скоро бе дошло между играчките, – така че да не бъда захвърлено и ненужно.

– Какво значи да си истински и реален? – попита маймунката, останала без опашка и една от лапите си.

– Това означава да станеш любим, – въздъхна мечето.

– Но как може да стане това? – попита с надежда кадифеното зайче.

– О, за това е нужно да се пробуди в детското сърце любов, – обади се стария слон, който бе загубил хобота и формата си.

Всяко утро Петльо ставаше рано, още преди да се сипне зората и кукуригаше звънко. Гласът му огласяше заспалите дворове. Той дереше гърлото си, докато светлината се прокрадваше в тъмнината, а звездите и мрака избледняваха:

– Ставайте! Новият ден настъпи. Не пропилявайте времето изпълнено със светлина, защото ще настъпи нощ, а тогава нищо не се върши.

Животните неспокойно се размърдаха.

– Защо не спи? – недоволно грухтеше прасето. – Твърде рано е за закуска. В края на деня така яко се натъпках, че още не съм огладнял.

– Колко е глупав, – сърдито измуча кравата. – Още нищо не се вижда, а той кукурига ли кукурига. Няма да ни изведат толкова рано на паша.

– Скоро ще попадне на масата на господаря, – съскаха и крякаха патиците и гъските. – Писна ни от неговото кукуригане. Уморихме се да го слушаме всяка сутрин.

Козите и овцете се раздвижиха. И тяхното мнение не бе по-различно от това на прасето, кравата, гъските и патиците:

– Той друго и не прави, – блееха овцете. – Крачи напред назад цял ден, пери се и оглежда двора сякаш той му е господар.

– Съмнало се! – обадиха се козите. – Развиделило се, голяма работа! И без него господарят ще нареди нещата.

Мина време. Някои от животните бяха изклани, други продадени, трети замениха с нови, но петелът си остана същия.

Той се оказа надежден и незаменим „будилник“.

Живееше в старата гора една малка добродушна светулка, зъл черен бръмбар и малки мушички.
Настъпеше ли нощта бръмбарът тръгваше на лов за тези дребни крилати насекоми.

Малката светулка съжалявала мушиците и се чудеше:

– Как да им помогна и да ги отърва от лапите на това недружелюбно твърдокрило насекомо?

Дълго мисли и накрая откри начин, как да ги предпази.

На другия ден светулката отиде при бръмбарът и му предложи:

– Вземи ме на работа при себе си.

– А какво можеш да правиш? – изпълнен със съмнения попита бръмбарът.

– Ще ти осветявам пътя през нощта.

– Искаш да кажеш, че ще бъдеш за мен като фенерче? – подскочи черния злодей.

Светулката само плахо кимна с глава в знак на съгласие.

– Това е страхотно! – възкликна бръмбарът.

И той си спомни колко често се блъскаше в тъмнината и натъртваше тялото си при падане.

– Чудесно, – зарадва се бръмбарът, – мушиците обичат да летят на светло. Аз ще ги виждам и ще ги ловя по-лесно.

Цялата гора се възмути:

– Какво прави тя?

– Помага на злият!

– Няма ли съвест?!

Даже дивите животни обърнаха гръб и престанаха да разговарят със светулката.

Какво можеше да направи тя? Нима можеше да им разкрие тайната си? Ако бръмбарът разбереше, всичко ще свърши и малките мушички ще погинат.

Светулката се направи, че не забелязва неприязънта на животните и през първата нощ тя се отправи на работа при бръмбара.

Мушиците забравиха всичко на света и доверчиво полетяха към светлината.

Но, когато забелязаха как от мрака изпълзя черният бръмбар, с ужас се втурнаха назад. Така мушиците успяха да избягат далеч от злия си враг.

А когато дойдоха на себе си, започнаха да осъждат светулката:

– Заради нейната светлина насмалко бръмбарът щеше да ни хване.

Горките, дори не се досетиха, че светулката с тайния си подвиг ги бе спасила от смърт ….

Нощната прохлада нахлу през прозореца. Денят бе толкова горещ, че това бе като лек и цяр след горещината.

Ана включи нощната лампа и реши с книга в ръка да се наслади на тишината, свежия въздух и спокойствието наоколо.

Изведнъж хиляди пеперуди и всякакъв род насекоми нахлуха през отворения прозорец. Между тях имаше какви ли не бръмбари с зелени, кафяви и черни яки брони. Те бръмчаха напористо и неспокойно.

Сякаш казваха:

– Ето ни и нас!

– Ах, – засмя се Ана, – на къде сте се запътили? Аз не съм ви канила …… Тичате към светлината?!

Тя наведе глава и се замисли:

– Хората днес живеят в „тъмнина“, но тя не ги привлича. Тегли ги към светлината. Тогава нека тя свети от високо, нека я издигаме.

И Ана си спомни как скоро се бе оплаквала на ръководителя си в групата:

– Не мога да им благовествам. Трудно ми е. Не знам точно какво да кажа, как да го кажа и най-вече на кого да говоря.

Сега и стана съвсем ясно. Много ярка и точна мисъл премина през главата ѝ:

„Не е нужно да имаш добро представяне като свидетел, не трябва да използваш някаква  точна формула или предписание,  не е необходимо непременно да изкараш курс за общуване с постмодернистичния човек. Достатъчно е да включиш светлината!“

Включи я, какво чакаш още?!