Веднъж равинът Зуся взел да изучава един от трактатите на Талмуда.

На следващия ден неговите ученици забелязали, че равинът още е на първа страница. Те си помислили, че той се е сблъскал с някаква трудност и се опитва да я разбере.

Но минали още няколко дена, а равина, както преди бил потопен в четене на първата страница.

Учениците много се изненадали, но не смеели да се намесят, за да разберат какво става.

Най-накрая един от тях набрал смелост и попитал учителя:

– Учителю, защо не преминете на втора страница?

– Тук ми е толкова добре, – казал равинът, – защо трябва да отида някъде другаде.

Младен гледаше към двора и погледа му попадна на стройната снага на бора, която се извисяваше нагоре.

– Преди двадесет години беше само едно малко крехко дръвче, което се нуждаеше от ограда, за да не го стъпче някой, – върна е назад в годините Младен.

Сега то хвърляше сянка върху цялата къща.

– Помниш ли как беше миналата зима? – обърна се Младен към бора. – След една много силна буря клоните ти се сведоха чак до земята, от тежестта на снега.

Младен по разтърси снага, сякаш бе борът, който се опитваше да свали снега от себе си.

– Тогава като те гледах, приличаше на християнин, какъвто бях тогава. Години наред допусках тежестта на спомените от злоупотребите, които бях понесъл през детството, както и ранната смърт на майка ми, да изсмучат силите ми. А това ми пречеше да израствам във вярата.

Младен въздъхна дълбоко, а след това продължи:

– Бях допуснал гнева и обидата да завладеят сърцето ми.

Бръчките още по-дълбоко се врязаха в челото му, устата му пресъхна, но той се напрегна и продължи монолога си:

– Вместо да издигна гласа си да прославя Бога, Който превръща всяка наша трудност в добро, аз с усъмних в Неговата доброта.

Младен си спомни как слънчевите лъчи огряха бора и стопиха снега по клоните му. Едва тогава дървото се изправи отново. То отново стана силно и величествено.

За разлика от дървото, ние можем да избираме как да реагираме на трудните обстоятелства в живота ни. Можем да решим, да живеем под тежестта на болката и гнева, но има и друга възможност, да позволим на Бога да стопи леда, за да се изправим отново.

Горчивината в сърцето ни може да попречи да усещаме Божието присъствие.

Младен отдавна бе преодолял болката и огорчението, сега стоеше изправен и готов да посрещне всяко предизвикателство, защото той не беше вече сам.

– Ще остана отворен към Бога, – каза си Младен – и никога няма да загубя доверието си в Него и безкрайната Му любов. Сега с Господа се чувствам достатъчно силен, да преодолея всяко трудност и да се изправям дори под силния напор на житейския вятър.

Учим се да живеем, т.е. да обичаме.

В утробата на майката тялото на детето се изгражда за земния живот.

Сега ние готвим душите си за вечността. Покаяние и новорождение са първите стъпки. После идва любовта към Бога и човека.

За това да не се оплакваме от трудностите. Да не роптаем против непоносимия съсед. Да не се дразним от досадния колега. Да не се ужасяваме от ужасния квартирант и дребнавата хазайка. Те са допуснати в живота ни, за да се научим истински да обичаме.

Това е задачата ни. Любовта към ближния се предхожда от усилия, които са само приготовление за това.

Исус разделя хората на спасени и погинали. не става дума за престъпление или срамен грях.

Исус ни пита: Обичате ли ближния? Блажени са любещите! Те са спасени. Горко на нелюбещите! Очаква ги гибел.

Не трябва да пропускаме ден, без да проявим любов, без да кажем блага дума. Нека вливаме радост и утеха в наранените сърца.

Не можем да вършим добро, без да обичаме, но не можем да обичаме и да не вършим добро.

Американският физик и компютърен специалист Дъглас Хофштадтер, разсъждавайки върху трудността в планирането и оценката за временно изпълнение на задачите, формулирал рекурсивен принцип.

Той е известен като закон на Хофштадтер и гласи:

„Всяка работа винаги отнема повече време от очакваното, дори и да се вземе под внимание закона на Хофштадтер“.

В първите години на християнския си живот имах проблеми с молитвата. Трудността не идваше от това, че не исках да се моля, а че смятах, че го правя не както трябва.

Получавах толкова много съвети, че накрая се обърках.

Един ден имах сериозен проблем и трябваше да го споделя с Бога. Цялото това притеснение относно молитвата отново ме обхвана, тогава Духът ме насочи да прочета следния текст от Библията:

“ Така също и Духът ни помага в нашата немощ: понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайствува в нашите неизговорими стенания“.

Най-накрая разбрах, че думите, които използвам, когато се моля, не са толкова съществени, просто не трябва да спирам. Бог знае какво се случва в живота ни и от какво се нуждаем, а Святият Дух ни помага да изкажем това, което не можем.

От тогава молитвата не бе проблем за мен

И дори да съм объркана зная, че Святият Дух ми помага в моите неизговорими стенания.