Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Христо много обичаше дядо си. За него той бе повече от мъдрец. Когато се затрудняваше или не разбираше нещо веднага го търсеше и подробно разпитваше за всичко.

Днес Христо бе обидил свой приятел и то без да осъзнава това. Той просто се бе пошегувал с него, но ….

Христо изтича до дома на дядо си и го намери на двора. Старецът събираше окапалата шума и я изнасяше с една количка.

– Дядо, – извика Христо, – можем ли да си поговорим за малко?

– Изглежда нещо те измъчва, – старецът се вгледа във внука си. – Добре, да поседнем на пейката.

Христо нетърпеливо започна:

– Какво се смята за смехотворчество? Къде е границата между него и хумора? Лошо ли е човек да се шегува? И ако се шегува, как да го прави?

– Колко много въпроси, а всичко опира до едно, – засмя се старецът. – Непозволен е този смях, който унижава някого, особено ако това се превръща в насмешка за него.

– Аха …, – смутено реагира Христо.

А старецът продължи:

– Всичко трябва да бъде хармонично. Напълно да се отхвърля хумора е глупаво.

– С това и аз съм съгласен, – Христо одобри думите на дядо си.

– Хуморът е здравословен, – поклати глава дядото. – Той помага да преодолеем много трудности.

– Да, всичко трябва да бъде хармонично, – Христо съвсем сериозно повтори думите на дядо си.

Бе топло, сякаш лятото не си бе отишло и още напомняше за себе си.

В кръчмата на селото около голямата маса бяха насядали неколцина мъже.

Бай Михо притичваше бързо край тях и носеше питиетата.

Юри удари с юмрук по масата и попита:

– Как трябва да реагираме, когато, като гръм от ясно небе, нашите съкровени идеали, безопасността на семейството, …… бъдещата сигурност и всички други мечти за живот, за които сме работили и в които сме инвестирали, внезапно биват застрашени?

– Според мен, – плахо повдигна глава Минчо, – трябва да сме съпричастни и да сме загрижени за тези, които страдат и са наранени.

– Откак се е появила телевизията сме станали зяпачи и минаващи край събитията, – извиси глас Илия, – но сега е друго. Станахме играчи в самото действие.

– Като гледам страданията на другите по ефира, ми става мъчно за тях, – едва се чу гласът на Петко.

– Трябва да правим повече от това да бъдем докоснати от трагедиите, ставащи в света…… Каква е нашата отговорност? – Илия предизвикателно изгледа останалите.

– Когато преминаваме през нещастие, е успокояващо да имаме някой, който да върви с нас. Утешително е да знаем, че нашият Бог е „Богът на всяка утеха“. Той е обещал никога да не ни напуска или изоставя, – обади се отново Минчо.

– Едно от нещата, които можем да направим по време на трагично обстоятелство, е да протегнем ръка към другите със състрадание и разбиране, – наблегна бай Михо. – Да вървим с нуждаещите се и да ги утешаваме. Състрадателните хора са тези, които чувстват болката на другите и действат, за да я облекчат.

До този момент Стефан седеше и слушаше останалите, но накрая не се стърпя и изказа своето мнение по въпроса:

– Искам да ви напомня, че когато се стремим да утешим другите, нашият най-голям източник на утеха е бил и винаги ще бъде Бог. Той се отъждествява с нас в нашите скърби и болки. Разбира по-добре от нас нашите уникални ситуации, несигурност и страхове. И докато Бог ни утешава в трудностите на нашия живот, ние сме в състояние да помогнем на другите.

Облачно. От времена време слънцето се показваше и пак се скриваше. По едно време дори прикапа. После дъждът се засили и спря.

Васил гледаше небето, гледаше локвите и мърмореше под носа си:

– Животът не е лесен. Колкото остарявам, толкова по-трудно става. Някои сякаш нарочно привличат трудностите, а други си живеят без много затруднения.

– Тежат ли ти годините? – обади се комшията Тодор. – Не може да не се сблъскаш със затруднения.

– Понякога се чудя дали изобщо ще се справя, – въздъхна Васил.

– Бог е обещал да ни приве ….

– Господ, а какво прави Той? – прекъсна го яростно Васил. – Става ли по-лесно в живота ни?

– Бог не е казал, че ще ни се разминат проблемите, но Той ни дава ресурси и Своя Дух, Който ще ни преведе през тези проблеми. Какво по-добро от това може да бъде за нас? – добродушно се усмихна Тодор.

– И каква ти е ползата като теглиш и ти като другите? – махна с ръка Васил.

– Бедствията съкрушават някои, а други след като ги преминат, чупят рекорди. Виж, ако я няма зимата, пролетта няма да ни се струва толкова приятна. Ако не опиташ несгодите, успехът няма да те споходи.

– Приказвай си, каквото си искаш, но ме остави сам да се блъскам в орисията си, – недоволно размаха ръце Васил.

Наистина ли е така?

Струва ви се приемливо малко да помързелувате, позволявайки се някои слабости, но вашето бездействие може да ви създаде трудности.

Вечерта бе прохладна. Екрана сменяше кадрите пред очите му, но Наско не следеше там развиващото се действие.

Беше се отпуснал във фотьойла, а мислите му препускаха от една тема на друга.

Изведнъж си спомни:

– Онези двата документа трябва да сложа в чантата. Утре ще ми потрябват.

Но както се случваше често, домързя го да стане, а след това забрави.

На другия ден отиде в офиса и установи, че документи са останали у дома.

Махна с ръка и продължи с другата част от работата си.

Бе настъпила напрегната ситуация на борсата. Продаде част от чуждестранните търговски фондове, но не всички.

На една от сметките го домързя да ги продаде, а не се изискваше много. Трябваше да въведе парола, да получи SMS …, но той отложи това за по-късно и забрави.

На следващия ден борсата бе затворена, а непродадените
търговските фондове висяха в неизвестност и така си останаха.

Всеки има слабости, но ако им се подадете, знаете ли какво ви очаква?

Резултатите от мимолетния мързел могат да доведат до не малко страдание.

За това наложете волята си и направете необходимото, докато го помните. Станете и го свършете веднага.

Не позволявайте на малките слабости да се превърнат в големи проблеми.