Когато небето е облачно, чаша кафе няма да ти помогне. Мислите ти се въртят около възглавницата и не можеш да се съсредоточиш върху това, което работиш.

Има няколко причини за това.

Първата е липсата на кислород в кръвта. С падането на атмосферното налягане, в тялото ни се понижава кръвното налягане и се намалява сърдечната честота. Концентрацията на кислород в кръвта пада, което влияе върху активността на нервната тъкан на мозъка, която също така намалява.

Втората причина е свързана с нивото на мелатонин, „нощния хормон“. Появата на слънцето блокира производството на последния в организма. Облачното небе нарушава хода на биологичния часовник и организмът не може да разбере, защо трябва да остане буден, когато прозорецът е тъмен.

Самият дъжд действа приспивателно. Падащите капки създават равномерен шум, който наричат още бял. Към шума от капките се прибавя шумоленето на листата, вятърът, грохот на водопада и други монотонни звуци. Те ви помагат да се отпуснете и бързо да заспите.

Сънливостта след дъжд се дължи на повишеното образуване на озон във въздуха. Освен това, виновна за това е миризмата на земята. Всички треви, растения и дървета имат в състава си летливи ароматни вещества. Дъждът ги измива, смесва ги с геосина – органично вещество произведена от бактерии, които отговарят за миризмата на земята. Така се получава особен аромат с разслабващо действие.

Вярно е, че някои аромати на растения, напротив, предизвикват прилив на бодрост. Към тях се отнасят миризми от лимон, розмарин, лавандула, жасмин, бор. Опитайте се да поставите в стаята етерично масло на някои от тези растения и желанието за сън ще изчезне!

При много растения – треви, храсти, дървете се появява периодически вещество, което по консистенция наподобява на желе.

Съгласно писмени източници това е наблюдавано още през 14 век, когато желето още не е съществувало, а хората го описвали като странен лепкав прозрачен материал.

Трудно обяснимо е, как това вещество след време напълно се изпарява.

От къде произхожда това „растително желе“, за сега обяснение няма.

Тази порода кучета имат син език. За това съществува древна китайска легенда, в която когато Бог творил небето, любопитното чау-чау лизнало края му. От тогава насам езикът на такива кучета станал син на цвят.

Тези, които развъждат кучета предполагат, че по-рано този вид е имал сив или черен цвят.

Чау-чау са кучета пазачи. Те продължително време са служели в манастир в Тибет.

Чау-чау се смята за една от най-чистите породи. Те не обичат да ходят по тревата, когато има роса по нея.

Новородените кученца се раждат с розов език и с времето езикът им придобива синьо-черен оттенък.

Сред известните собственици на тази порода са Зигмунд Фройд, Уолт Дисни, Елвис Пресли и Кларк Гейбъл.

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Семейство Петерсън имаха къща сред безкрайната прерия. Двора им бе обрасъл с градински чай.

Семейството бе малко, но успяваше да се справи със всичко до сега. Татко Боб, мама Аня и малката тригодишна Мери смогваха и преуспяваха в трудния живота, които им предоставяше областта.

Рано тази сутрин Боб отиде до колата си, забра нещата си, а Мери го последва и се накани да се качи в колата.

Боб бе разтревожен и бе толкова погълнат от мислите си, че не забеляза, как немската овчарка Рони и питбула Макс последваха Мери.

Изведнъж бащата чу малкото момиченце да крещи:

– Защо ме буташ? Престани!

Той се обърна и забеляза две неща: озъбен питбул и двойка гърмящи змии.

Първи Макс бе забелязал във високата трева една от неканените гостенки близо до автомобила и кучето веднага бе решило да не позволи на змията да докосне момиченцето.

Рони със закъснение бе забелязал  другата гърмящата змия, но бързо след това я атакува.

Боб измъкна лопатата от колата и уби едната змия. Питбулът беше се разправил вече с другата.

Но Рони изчезна някъде.

Мери бе уплашена, тя изтича при баща си, прегърна го и се разплака.

– Рони, Рони….. къде е Рони? – хлипаше малкото момиченце.

Аня чула виковете и лая на кучетата. Бързо дойде и взе Мери на ръце.

– Навярно Рони е ухапан от змията ,  – каза тъжно Боб, – Избягал е в степта, за да умре там сам.

– Той винаги е бил благороден, – добави с болка в гласа си Аня.

До вечерта немската овчарка не се върна.

На следващия ден Рони се появи с чудовищно подута буза.

– Сериозно е бил ухапан, – каза Боб, – ще го заведа при ветеринара.

– Дано не е късно за него, – прошепна притеснено Аня.

– Рони ще оздравее, ще видите, – плесна с ръце Мери.

Всичко изглеждаше доста страшно и безнадежно за немската овчарка, но ветеринарът помогна на кучето и то оздравя.

Когато всичко приключи, Мери вече знаеше, че без татко и мама не трябва да се отдалечава от къщи. Това, което преживя, бе важен урок за нея.