Празненството бе в разгара си. Трапезата бе изобилна. Живко седеше на стола си и не можеше да повярва:

– Всичко това получавам, не за нещо, което съм направил, а просто за това, което съм.

Можете ли да си представите?

Парти, организирано не защото си постигнал нещо или си впечатлил някого, а защото съществуваш.

Защото си обичан.

Защото принадлежиш на Царя.

Защото си ти и това е достатъчно.

Това е реалността на Трапезата в Царството. Имаш място не защото си го заслужил, а защото Царят се радва да бъде с теб.

Всеки от нас получава като Живко чисто нова идентичност, която е напълно слята със сърцето на Исус. Тя никога не може да бъде загубена, спечелена, подобрена или повредена.

Исус не променя и актуализира старото ти сърце. Това не е подобрение, а трансплантация на сърце.

На Трапезата имаше някои, които все още се лутаха:

– Трябва да правим повече неща за Него.

– Нужно е да бъдем повече ….

– …. да поправяме много ….

– ….. за да получим …..

Сърцето на Царят се късаше като наблюдаваше как децата му остават на ръба на радостта, работейки за това, което той вече бе дал безплатно.

Трапезата е сложена.

Мястото е запазено.

Въпросът е:

– Ще дойдете ли да се насладите на празника?

Огнян бе поканил приятелите си на специална вечеря. Той сам приготви храната.

– Нека всеки се счита за почетен гост, – каза Огнян. – Всичките ви любими ястия са наредени на масата.

Обадиха се няколко гласа:

– Цялата храна изглежда страхотно.

– Всичко мирише толкова вкусно.

Всички се настаниха край масата.

– Помогнете си, – добави Огнян. – Вземете купи и чинии и ги подавайте нататък.

Държейки купата Мая само я помириса и прибави:

– Мирише прекрасно.

След това я предаде нататък, но не взе от храната в нея.

Подаваха си чинии един на друг и коментираха:

– Това изглежда много приятно.

Но никой не вкусваше от това в съдовете.

Огнян ги наблюдаваше известно време, а след това попита:

– Какво правите? Защо не си вземате нищо? Толкова много се старах. Нима това не са любимите ви ястия?

– Да, те са от тези, които много харесвам, – отбеляза Тони, – но нещо не ми се яде.

– Просто вдишвам аромата им, – обади се и Силвия.

Останалите отговори не бяха по-различни.

Ние като християни не постъпваме ли понякога така?

Събираме се около трапезата, която Бог е приготвил за нас, за да укрепи и изгради живота ни чрез Писанието, молитвата, общение с другите вярващи, поклонението и служенето на други.

А нашият отговор какъв е?

– Този мисионерски проект наистина изглежда добре, но не, благодаря….

Или:

– Знам, че това изучаване на Библията в малка група е чудесно, но не е за мен.

И така, сядаме на трапезата на духовен празник, а после подаваме чиниите, без да вземем нищо от тях.

Бог иска да преминем отвъд посредствена диета на християнството.

Да изпитаме всичко, което Той предлага, за да изградим живота си така, че наистина да станем такива, каквито Господ иска да бъдем.

Имаме нужда от постоянна връзка с Исус, за да останем здрави и ефективни като Негови служители.

За Петър този период бе лош относно финансите. Бяха тежки времена.

Той бе художник, но галерията, в която излагаше картините си бе закрита.

Премести се в друга страна, но го налетяха неприятности.

Петър срещна свой приятел писател, който постоянно се наливаше.

Той извади последните си двадесет долара, устрои богата трапеза според възможностите си и казал на писателя:

– Парите временно са малко.

Забележете, той не каза:

„Нямам пари, а че те са временно малко“.

Скоро Петър разбогатя. Върна се и се преумножи състоянието му.

– Може би в това е секретът, – усмихваше се Петър, когато го питаха, защо е толкова спокоен, когато няма достатъчно средства, – парите временно са малко, но все пак ги има. След това отново нещата ще се възстановят и дори ще се подобрят.

Здравето може да се влоши, но след това човек може да укрепне.

Отношенията с някой могат да се развалят, но после да се подобрят.

Писателят бил беден, но той не посмя да нагости изпадналия в нужда художник с това, което имаше в джоба и за това си остава такъв.

Художникът макар и временно изпаднал в немилост, бе щедър с това, което притежаваше и възстанови положението си.

Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.

У Петко тази година се случи много добра реколта от полето. Той много се зарадва на това изобилие.

Покани приятелите си на празнична трапеза, за да отпразнува успеха си.

Рангел го посъветва:

– Благодари на Бога за изобилието на плодовете си.

Но Петко отговори горделиво:

– Защо трябва да благодаря на Бога? Всичко дължа на ръцете си. Я вижте какви мазоли са ми излезли на тях.

На следващата година, колкото и усилия да полагаше Петко, реколтата се оказа много слаба.

– За съжаление, тази година нищо не успях да изкарам, – оплака се Петко.

Чу го Рангел и го попита:

– Къде ти са ръцете с мазолите?