Тишината на заспиващия град успокои Маргарита. Тя стоеше до отворения прозорец и дишаше дълбоко. Затвори очи и видя лицето на любимия си. Той ѝ се усмихваше. Имаше усещане, че е до нея, въпреки че ги деляха хиляди километри.

Нейното сърце принадлежеше на Виктор. Тя бе много щастлива с него. По тялото ѝ премина тръпка, а сърцето ѝ преля от радост и нежност.

Маргарита искаше да запази този миг, за това седна, взе химикалката и реши да изрази чувствата си с думи.

„Любовта променя душата и сърцето на човека по свой начин. За влюбените тя е онова, което е душата за тялото на онзи, когото изпълва….“

Маргарита много пъти се бе питала, как хората пишат? Какво ли ги кара да седнат и да напишат няколко десетки думи? До сега го бе възприемала като чудо, но едва сега разбираше, че всичко е съвсем просто, важното е думите да идват от сърцето.

„Кой е способен да обича? Навярно този, който е добродушен и безкористен. Всеки добър човек е способен да обича….“

Часовникът на градската кула удари полунощ, но Маргарита не го чу. Думите и изреченията се лееха като от само себе си. Това, което бе скрито в душата ѝ, излизаше навън като един непрекъснат поток от знаци.

Остави химикалката и прочете написаното. И все пак това бе чудо. Най-съкровените ѝ мечти и копнежи, всичко, което я привличаше към любимия, бе намерило място на белия лист.

Всеки, който прочете текста, който бе написала, щеше да усети как от изреченията струи любов от сърцето ѝ.

Маргарита се вълнуваше, тя отново взе химикалката и прибави:

„Както огъня, любовта не може да оцелее без развитие. Щом престане да се надява, тя угасва. Любовта не застрашава добрите нрави, тя ги усъвършенства. Който обича, съобразява волята си с желанията на любимия“.

Маргарита бе уморена и доволна, както човек, който добре е свършил работата си. Стана и отиде до прозореца. Небето избледняваше, а звездите бързо угасваха.

Изведнъж ярката светлина на изгрева заля Маргарита и тя се потопи в нея. Облаците хвърляха кърваво сияние над събуждащия се град.

На един официален прием сервитьорът сипвал в чашите на присъстващите шампанско.

Без да иска полял голото теме на Чърчил и много се изплашил.

На масата настъпила гробна тишина.

Прекъснал е самият потърпевш:

– Скъпи мой, вие наистина ли смятате, че това е най-доброто средство срещу оплешивяване?

Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.

До късно през нощта Мартин не можа да заспи. Въртеше се неспкойно в кревата и премисляше всичко. Спомняше си откъслечни реплики, отделни лица, начин на реагиране на един или друг в различни ситуации и всичко това не му даваше покой.

В главата му отекваха въпроси и предупреждения. Сякаш двама невидими човека се бореха в него. Картината изглеждаше така.

– Горе главата, ние сме с теб, дори и да не те разберат.

– Не за първи път ти се случва да се бориш за правото си.

– Това си е истинско унижение, да искаш нещо, което не ти дават, под благовидния предлог, че не ти се полага, въпреки че истината е на твоя страна.

– Истината се нуждае не от молитва, а от брадва.

Предупрежденията също напираха в главата му и не му оставяха много време за размисъл.

– Откажи се, ще те смачкат. Истината винаги е в ръцете на силния.

– Не позволявай да ти смачката фасона. Твоето оръжие е друго, не хаби напразно силите си.

– На кого ще се оплачеш? Всеки гледа себе си. В създалата се ситуация ще те очернят целия. Ще намерят хора, които да те предадат и доказателства, за които не си и предполагал….

Това боричкане на мислите изтощаваше Мартин. Когато едните надделяваха над другите, настъпваше ледена тишина, но нещо вътре в него проплакваше, като малко дете.

– Не позволявай да бъда погубена….

Това беше гласът на истината. Той кънтеше, блъскаше и буташе. И най-закоравялото сърце не можеше да устои на този порив.

– Не ме оставяй, всичко заровено в земята загнива!

– Не, не истината е като злато и макар изровена след десетки години тя свети ….

– А до тогава, все едно не съществува. И победеният ще бъдеш ти. Това е равносилно да загубиш сражението.

– Ами ако битката е предрешена? Ще имаш ли време и сили да се изправиш за нова такава?

– За човека всяка битка има значение. Всяка от тях е решаваща. Така човек се движи напред.

– А рискът? Човек не живее сам на този свят. Нужно ли е неговото страдание да се превръща в мъка и болка за околните.

– Ами страхът? Той убива свободата.

– Освободи се от страха и действай, независимо от тежките последствията…….

Спорът продължаваше безкрайно. В главата на Мартин нещо се блъска и дращеше болезнено. Ушите му пищяха. Искаше да избяга от този хаос от мисли, но те още по-настървено го нападаха.

Едва на разсъмване Мартин успя да заспи.

Интуицията му подсказваше, че вече наближаваше позициите. Иван спря и се огледа. Никаква промяна. Пред погледа му се простираше поле осеяно с ями от снаряди и осакатени почернели дървета .

Тегнеше неестествена тишина. От непоносимото безмълвие по гърба на Иван полазиха тръпки. Той отправи тревожен поглед към сивото небе.

Иван усещаше нещата предварително, за това не се изненада, когато чу страшния вой на снарядите. Затракаха картечници. Иван нямаше време да мисли, но инстиктивно се хвърли в най-близко изровената от снаряди яма. Когато се изтърколи в нея, над главата му изсвистяха куршуми. Краката му хлътнаха в голяма кална локва.

И тогава го видя. Той беше от противниците, легнал по гръб, само на три метра от него. В ръката си държеше револвер, който беше насочил срещу Иван. В очите му се четеше страх, ръката му трепереше, но пръста му бе на спусъка и всеки момент можеше да възпроизведе изстрел.

Иван нямаше време да реагира, защото при падането бе затиснал оръжието под себе си. Какво можеше да направи? Погледна противника в очите си и каза:

– Не стреляй приятелю!

Странно, но другият го разбра и каза на родния език на Иван:

– Няма да стрелям, ако и ти …….

Но не успя да довърши думите си, защото взрив разтърси земята. Зашеметени, двамата се проснаха по очи и се притиснаха към влажната пръст, сякаш искаха да се скрият в нея и да избягат от този обезумял свят.

Експлозиите прогонват разума и остава само инстинкта за самосъхранение.

Настъпи тишина и двамата бавно надигнаха глави. Бяха останали живи.

– Проклета война, – изруга Иван.

– Властта дадена на определени хора, се използва само за зло. Нашият век трябва да бъде по-разумен. Постигнали сме толкова много неща. Ето имаме електричество, непотопяеми океански кораби, летящи машини, мигновенна връзка със всички краища на света ……

– Колко е глупаво всичко? Когато ни агитираха за тази война ни излъгаха, че тя ще сложи край на всички войни, – каза с тъга Иван.

– Думите като чест, съвест, дълг, вярност, добро и зло се употребяват от хора, които са алчни, търсещи облага и изгода от всичко. Те най-безсъвестно, заради своите интереси и печалби, ни заставиха  да се бием един срещу друг.

– Така е, – съгласи се Иван. – Преди малко взаимно щяхме да се избием. И за какво?

– Обикновените и честни хора ставта жертва на шепа алчни създания, потъпкали представите за добро и зло.

Над полето бързо започна да се спуска мрака. След малко Иван надникна предпазливо от ръба на ямата и махна с ръка на другия войник:

– Вашите са наляво, приятелю. Сега е моментът, преди да се стъмни. Нощем стрелят без да питат. Пълзи внимателно и успех.

Другият изпълзя от ямата и се насочи към позициите на своите.