Борислав прошепна:

– Татко, главата ме боли.

Баща му се приближи, а Борислава протегна ръце към него:

– Много ми е студено. Татко, можеш ли да ми разтриеш краката?

Борислав имаше висока температура. Тресеше го. Цялото му тяло го болеше.

Той искаше не толкова да се управи, колкото баща му да бъде до него.

Борислав бе заведен на преглед в поликлиниката.

Лекарят каза лаконично:

– Има вирус.

Този ден бащата седеше с болното си момче с часове. Разтриваше му краката. Даваше му лекарства.

Бащата отчаяно искаше да му стане по-добре.

– Толкова е трудно да стоиш и да гледаш как Боби страда, да виждам болката му отблизо.

Когато някой, когото обичаме, страда, нашето присъствие, независимо дали говорим или не, често е най-важното за него.

Дори и да не знаем винаги какво да кажем, просто присъствието в неговото страдание може да бъде най-големият дар, който можем да му дадем.

Нека поискаме Бог да ни даде мъдрост, за да знаем кога да говорим и кога да предложим утехата на мълчаливо присъствие на тези, които страдат.

Методи се превиваше от смях и не можеше да се спре.

Брат му Стойко го изгледа подозрително и попита:

– Какво ти става?

– Днес отидох в лекарския кабинет, защото не се чувствах добре, – отговори през смях Методи.

– И какво е смешното тук? – повдигна рамене озадачен Стойко.

– Медицинската сестра ми подаде термометъра, за да измеря температурата си, а …, – продължаваше да се хили Методи, – вместо да го поставя под мишницата или в устата, държах го в ръка. И когато тя го поиска. Погледна го и каза изненадано: „Нямаш температура, но ти гориш!“

– Как ще имаш, като не си го сложил на правилното място, – укори го Стойко. – Така, както си го поставил, си измерил температурата на стаята.

– Да, де, – понамали смеха Методи. – Термометърът не бе счупен или неефективен, просто не бях го използвал по правилния начин.

– Така, – започна да го поучава Стойко, – ако държиш на разстояния Библията от себе си, ще пропуснеш силата и истината, която тя ти предлага.

– Ти пък намери с какво да сравняваш …, – махна с ръка Методи.

– Ако искаме да бъдем и да правим това, което Бог желае от нас, – продължи съвсем спокойно Стойко в същата посока, – трябва да подходим към Библията с правилните инструменти и намерения.

Стефан се разболя. Вдигна висока температура. Веднага го приеха в болницата.

На следващия ден състоянието му се подобри, но не бе достатъчно, за да го изпишат.

Съпругата му Марта се изправи пред труден избор:

– Какво да направя? – питаше се тя. – Да остана със съпруга си в болницата или да замина на конференцията, където трябва да представя важен проект? Та това е дело на голям екип. Нима мога да ги проваля?

Стефан виждайки, че тя се измъчва, ѝ каза:

– Ще се оправя. Не се тревожи за мен. Заминавай!

Това още повече разкъса сърцето ѝ между него и работата ѝ.

Марта се нуждаеше от Божията помощ, защото бе застанала на кръстопът. Изборът, пред който стоеше, бе много тежък за нея.

– Господи, съпругът ми има нужда от мен, работата ми не търпи отлагане. Как да постъпя?

Телефона звънна. Обаждаше се прекият ѝ ръководител:

– Разбрах за затруднението ти. По-добре остани при мъжа си. Ние ще се оправим някак си. Не се тревожи. Всичко ще се нареди. Гледай само той да оздравее.

Марта въздъхна дълбоко и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Когато застанем на кръстопът и не знаем как да постъпим, нека се обърнем първо Бога.

Вятър подухваше и разхлаждаше малко. Въпреки високата температура, можеше да се живее някак.

Андрей бе спрял под сянката на ореха си и споделяше с Асен:

– Това проучване на спортния вестник направо ме шокира.

– За какво става въпрос? – повдигна рамене неразбиращо Асен.

– Представи си, 198 олимпийски спортисти били попитани дали биха взели забранено вещество за подобряване на представянето си, ако им беше гарантирано, че няма да бъдат хванати и ще спечелят състезанието си. Сто деветдесет и пет спортисти казали „да“ и само трима казали не.

– Наистина е смразяващо, – съгласи се Асен.

– След това били попитани, – продължи Андрей, – дали биха взели веществото, ако им беше гарантирано, че няма да бъдат хванати, ще спечелят всяко състезание през следващите пет години, но след това ще умрат от страничните ефекти на веществото. Повече от половината спортисти казали „да“.

– О, това е много тъжно, – възкликна Асен.

– Олимпиади се провеждат на всеки четири години, – уточни Андрей.

След това се усмихна и попита:

– Можеш ли да посочиш петима златни медалисти от последните олимпийски игри?

– Е, който се интересува много от Олимпиадите, сигурно ще изброи и повече, най-вече от любимите му спортове, – закима с глава Асен.

– Всички копнеем за признание и почит. Но безсмъртието и славата принадлежат на Бога, – заключи тържествено Андрей.

Жега. Едва се дишаше. Лицата на Крум, Петър и Йосиф бяха потънали в пот, но това не пречеше на разговора им.

Споделяха мислите си, без да се интересуват какво става около тях или каква е температурата в момента.

– Още в началото Бог е учил човека, – отбеляза Петър.

– Така си е, – съгласи се веднага Крум. – Адам знаеше какви са неговите граници, какво е приемливо за Бог и какво не.

Изведнъж Йосиф плесна с ръце и попита:

– Представяте ли си какъв хаос би настъпил ако една многолентова магистрала няма отбелязана маркировка?

– Злополуките и объркването щяха да бъдат безбройни, – отговори Крум.

– За това никой не се оплаква, нито мърмори срещу маркировките, – поясни Петър. – Водачите знаят, че така обозначените граници съществуват за тяхна полза и безопасност.

– Вижте съучениците ни, другите младежи, а и малко по-възрастните, – подчерта дебело Крум. – Те живеят според според собствените си морални кодекси и се противопоставят на ограниченията, поставени от Бог.

– В резултат на това нямаме мир и сигурност, – поклати глава Йосиф.

– Някои смятат, че моралните норми ни спъват, – сви вежди Петър, – но те всъщност ни освобождават.

– Ако преброим престъпленията, разводите, абортите и самоубийствата, …., – махна с ръка Крум, – ще установим, че е опасно да се живее извън Божите граници.

– Щом Той ги е дал, трябва да стоим в тях, – заключи Йосиф.