Posts Tagged ‘телевизия’

Разминаването

понеделник, юли 19th, 2021

Денис имаше прекрасен баща. За него татко му бе непобедимият супер герой. Такъв родител рядко се среща.

Баща му го научи да кара зимни кънки. Той бе много търпелив и грижовен с малчугана.

Другите татковци понякога се сбиваха, но неговия никога. Четеше му приказки и му пееше песни за лека нощ.

Ако Денис се изпуснеше в гащите, баща му не се караше.

Веднъж малкото момче ритна топката така, че счупи прозореца на съседа, но неговия татко не се разкрещя, както правеха всички останали.

За малчугана баща му бе:

– Истински мъж.

За сръчността му и умението да се разбира с хората, хвалеха баща му, а Денис приемаше одобрението така все едно бе отправено към него.

Докато беше малък бащински бе поучаван:

– Можеш да станеш, какъвто искаш, само не обратен.

Денис порасна, а наставленията продължаваха:

– Хомосексуализма е оръжие за масово унищожаване. Той не е естествен. Ако всички станеха такива, човечеството бързо ще изчезне.

Когато по телевизията даваха репортажи за гей парадите бащата на Денис клатеше загрижено глава:

– Това не е нова сексуална ориентация, а мода. Били малцинство, глупости. Ами на тези паради малко ли са тези, които излизат?

Денис бе вече младеж. Той дружеше с Ганчо още от малък.

Една вечер Денис минаваше през парка и чу тих шепот и …… въздишки. Любопитството му надделя и той надникна зад храстите.

Денис се отдръпна като попарен. Неговият най-добър приятел се целуваше с Цецо от другата махала.

Отвратен, той си тръгна. Срамуваше се заради приятеля си. Беше разочарован.

– И да не ми каже, – възмущаваше се Денис.- Сигурно защото е чул какво казва баща ми за такива ….

Болката бе голяма. Те бях приятели от деца. Заедно са правели пакости и какво ли не. Споделяха всичко помежду си, а сега …..

Малка корекция

вторник, декември 10th, 2019

imagesВсички много уважаваха Кирил Петров. Нямаше човек в квартала, на когото да не се е притекъл на помощ. Паднал мъж или жена не отминаваше. Беше учтив и добросъвестен в работата си.

За това го бе харесала и Мария. Тя вярваше, че не би могла да намери по-добър и отзивчив човек от Кирил. Той също я хареса и двамата скоро се ожениха.

До тук беше всичко добро, което бе очаквала Мария. В началото той бе внимателен и много нежен към нея, но ….

След известен период Кирил прояви своята същност у дома си. Когато Мария го помолеше да свърши нещо, бе груб и ѝ отговаряше сърдито:

– Сега ли намери време да ме занимаваш с това? Искам да гледам мача по телевизията ….

След това трябвало да следи диспута на някакви много умни глави. А после … изведнъж реши, че е много уморен и трябва да се поразходи навън, но на това излизане, той не покани съпругата си.

Връщайки се разведрен, сядаше пред компютъра си и до късно чатеше с приятелите си. Мария въздишаше примирено, а понякога си и поплакваше.

Трябва да се отбележи, че отношението на Кирил към другите хора не бе се изменило. Той бе към тях учтив, готов да помогне, ….

Един ден докато беше в офиса си, мобилният му телефон иззвъня. Кирил го погледна, обаждаше се съпругата му. Той изсумтя недоволно:

– Пак ще иска да ходя някъде или да правя нещо …

Натисна бутона и грубо каза:

– Какво искаш пак?

От другата страна  се чу нежен женски глас:

– Не е жена ви. Аз съм Славка. Живея в съседния апартамент. Нямам телефон и жена ви ми услужи с нейния, за да ви се обадя. Можете ли да ми помогнете …..

Кирил вече не чуваше нищо. Целият се бе изчервил. А мислите му препускаха, като изплашени коне:

„Изложих се. Тази жена веднага ще разкаже на другите, колко груб съм бил по телефона. Ама и Мария е за трепане. Как може да даде телефона си на чужд човек без да ме предупреди? ….“

От този ден нататък при Кирил настъпи малка корекция. Когато видеше, че жена му се обажда, той не смееше да бъде груб и арогантен. Ами ако е услужила с телефона си на някой друг?!

Говорещата тенекия

понеделник, декември 9th, 2019

imagesБе вече доста късно, когато телефона тревожно зазвъня. Николай бе свещеник от дълги години и такива позвънявания изобщо не го смущаваха. Той бе свикнал по всяко време да му се обаждат и оплакват. Понякога в необичаен момент направо нахлуваха в дома му, търсейки помощ.

– Да, свещеник Николай е на телефона.

Притесненият глас на млад човек вибрираше в телефонната слушалка.

– Моля ви, елате у дома.

– Какво се е случило?

– Откакто се преместих в новия си апартамент, чувам гласове. Не искам да отивам в психиатрията. Ако можете да ме разберете ….

Николай въздъхна, попита за адреса и обеща:

– Ще дойда след около половин час.

Когато пристигана свещеника бе посрещнат от младеж, който имаше доста объркан вид.

– Заповядайте, – младият човек махна с ръка един навътре към апартамента.

– Кога и къде чувате гласове? – попита свещеникът.

Младежът се притесни и бавно обясни:

– Всеки път, когато си варя чай, тези гласове се чуват.

– Интересно, – почеса се по главата Николай, – а можете ли да ми демонстрирате това?

Младежът заведе свещеника в кухнята. Постави чайника на печката, а от шкафа извади малка тенекиена чайника, в която бе поставил листата, от които щеше да вари чай. Нея сложи на един от плотовете, който не се загряваше.

Изведнъж започваха да се чуват гласове. Те не бяха много ясни. Някои от тях се преплитаха, а други се наслагваха.

Свещеникът озарен от идея, каква може да бъде причината, за това странно явление попита:

– Наблизо има ли голяма антена за радио или телевизия.

– Тя е на петстотин метра от тук. Доколкото съм чувал това е някакъв голям предавател.

– Тогава всичко е ясно, – свещеникът потупа младежа по рамото. – Не ви трябва психиатър, нито екзорсист. Нужен вие добър радиолюбител. Тенекиената ви паничка, в която сте сложили чая, работи като приемник.

Торнадото

четвъртък, септември 5th, 2019

imagesОбикновено Макс с родителите си и двете си сестри слушаше по радиото и гледаше репортажите по телевизията за развихрелото се торнадо, но този път бе по-различно.

Смерчът бе близо до тях. Притаили дъх те очакваха, най-лошото.

Изведнъж бащата на Макс извика:

– Слизайте бързо в мазето. Вземете от чекмеджето на шкафа няколко фенерчета.

Малките момичета запищяха. Две от децата се хвана за ръцете на майка си, а бащата грабна най-малкото от тях и го понесе. И петимата хукнаха неудържимо надолу.

Беше доста страшно. Всички стояха сгушени в мазето. Те не знаеха какво става навън. Бяха откъснати от света.

Макс обезпокоен попита баща си:

– Татко, а какво ще се случи ако торнадото удари къщата ни?

– По-вероятно е, да не я удари, – бащата се опита да успокои сина си, – но ако случайно удари, тук сме на сигурно място.

Майката спокойно добави:

– Този смерч няма да ни удари. Бог ще запази дома ни. Нека да се помолим.

Петимата преклонили колене, изказваха горещите си молби към Твореца на всичко видимо и невидимо.

Торнадото слабо засегна къщата, но не ѝ нанесе сериозни щети.

Където и да се намираме, без значение с какви проблеми се сблъскваме или какви трудности могат да ни сполетят, дори да сме ранени или да умираме, можем да застанем в молитва. Така ние намираме истинско убежище в Господа.

На цирк

неделя, август 25th, 2019

indexДнес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.