Posts Tagged ‘татко’

Всички се раждаме и умираме

сряда, септември 29th, 2021

Бе много рано. Слънцето едва се показваше зад хълма. Цачо лежеше буден в кревата си. Внезапно усети слабо почукване на вратата.

– Сигурно е ранобудната Мина, – каза си той и отговори на почукването. – Да.

Наистина бе тя, но лицето ѝ бе разтревожено,….. аха да заплаче.

– Татко Томи умря. Вече няма да ни пее. Тази сутрин го намерих мъртъв в клетката.

Томи бе любимото канарче на Мина.

Малкото момиченце прегърна баща си и се разрида.

Цачо погали русите коси на дъщеря си и възкликна:

– От колко време Томи живее у нас?

– Не много, – Мина обърса очите си с ръка. – Най много да са били пет или шест години.

– А колко живеят канарчетата? – попита Цачо.

Вместо отговор Мина се разплака отново.

– Мое малко ангелче, ние се раждаме, а по-късно узнаваме, че ще умрем, – опита се да я успокои баща ѝ. – Годините, които е живял Томи се равняват може би на 80-90, а може и на 100 наши. Но той живя добре у нас. Ти се грижеше за него и много го обичаше. Не на всеки човек му е провървявало толкова.

Очите на Мина бяха силно зачервени от плача. Тя нацупи устни и сбърчи нос.

– Лесно ти е да говориш така, – махна с ръка Мина. – Ти не знаеш колко добър беше той и как хубаво пееше.

– Всички ще си отидем, Мина, – баща ѝ разроши с длан косата ѝ. – Едни живеят 50, други 70, трети успяват да прехвърлят и стоте. А ти колко очакваш да живееш 150, 200 години?

Сянка от лека усмивка премина по устните на Мина.

Цачо хвана за ръка малката си дъщеря и двамата отидоха заедно при неподвижния Томи.

Бащата внимателно положи мъртвото канарче в една малка кутия и се обърна към Мина:

– Искаш ли да го погребем заедно?

Малкото момиченце кимна с глава в знак на съгласие.

Отидоха в задния двор. Там имаше много цветя, но Мина си избра едно място до оградата, наблизо имаше само трева.

Цачо взе лопатата и изкопа малка дупка.

Мина внимателно сложи в нея мъртвия си приятел като предварително го покри с цветна хартия, която бе грабнала в последния момент от масата в стаята си.

– Всичко се случва в живота, Мина, – каза Цачо, – добро и зло, живот и смърт, любов и омраза. След ясния ден идва дъжд и силен вятър. Есента избутва лятото. Но те са едно цяло. По-рано ми харесваше само половината, но сега ми допада всичко.

– Татко, нима сега одобряваш това, което преди не ти се е нравило?

Двамата се засмяха.

Мина се гушна в баща си, но тъгата ѝ бе отлетяла.

Разминаването

понеделник, юли 19th, 2021

Денис имаше прекрасен баща. За него татко му бе непобедимият супер герой. Такъв родител рядко се среща.

Баща му го научи да кара зимни кънки. Той бе много търпелив и грижовен с малчугана.

Другите татковци понякога се сбиваха, но неговия никога. Четеше му приказки и му пееше песни за лека нощ.

Ако Денис се изпуснеше в гащите, баща му не се караше.

Веднъж малкото момче ритна топката така, че счупи прозореца на съседа, но неговия татко не се разкрещя, както правеха всички останали.

За малчугана баща му бе:

– Истински мъж.

За сръчността му и умението да се разбира с хората, хвалеха баща му, а Денис приемаше одобрението така все едно бе отправено към него.

Докато беше малък бащински бе поучаван:

– Можеш да станеш, какъвто искаш, само не обратен.

Денис порасна, а наставленията продължаваха:

– Хомосексуализма е оръжие за масово унищожаване. Той не е естествен. Ако всички станеха такива, човечеството бързо ще изчезне.

Когато по телевизията даваха репортажи за гей парадите бащата на Денис клатеше загрижено глава:

– Това не е нова сексуална ориентация, а мода. Били малцинство, глупости. Ами на тези паради малко ли са тези, които излизат?

Денис бе вече младеж. Той дружеше с Ганчо още от малък.

Една вечер Денис минаваше през парка и чу тих шепот и …… въздишки. Любопитството му надделя и той надникна зад храстите.

Денис се отдръпна като попарен. Неговият най-добър приятел се целуваше с Цецо от другата махала.

Отвратен, той си тръгна. Срамуваше се заради приятеля си. Беше разочарован.

– И да не ми каже, – възмущаваше се Денис.- Сигурно защото е чул какво казва баща ми за такива ….

Болката бе голяма. Те бях приятели от деца. Заедно са правели пакости и какво ли не. Споделяха всичко помежду си, а сега …..

Нашето истинско аз

вторник, юни 8th, 2021

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.

От къде идва задоволството

четвъртък, февруари 4th, 2021

Времето се стопли, но това не помогна на Мони. Той отново мрънкаше нещо под носа си. Пак не бяха му угодили нещо.

– Мони, докога ще недоволстваш?

– Какво им пречеше …..

Мони не довърши, когато баща му го изгледа строго.

– Да се чувстваш задоволен, това е дар от Бога, – каза той. – Господ дава удовлетворение на този, който Му е угоден.

– Да, да, – недоволно повиши глас Мони, – за теб има само верни на Бога и такива, който не искат да чуят за Него.

– Бог дарява мъдрост и разбиране на нещата. Към това добавя и радост, – усмихна се бащата.

– И каква е връзката с това, което искам и не ми се дава? – попита Мони.

– Верните на Бога са доволни от това, което имат, – дебело подчерта бащата. – Те не се измъчват от желанията, които ги разяждат.

– И какво? Грешните се тормозят вечно, – иронично наблегна Мони.

– Така е, – съгласи се баща му, без да дава вид, че е усетил сарказма. – Те са погълнати от това да събират и трупат, но никога не се задоволяват от спечеленото.

– Защо Бог не им дава и на тях мъдрост и умения? – предизвикателно попита Мони.

– Дава им, – каза бащата му, – но те повече го усещат като наказание, защото не се наслаждават на работата си и не намират радост в нея.

– Хмм …

– Това, което печелят отхвърлящите Бога, принадлежи на тези, които Го следват, защото те знаят как да използват Божите дарове. Радват им се и благодарят за тях дори, когато са съвсем малко.

– Татко, ако човек е задоволен, мислиш ли, че ще роптае и мърмори? – сбърчи нос Мони.

– Такъв индивид не използва и това, което има. Дори и да притежават много, то му изглежда като нищо. За това и животът му е безсмислен.

Мони загуби доскорошната си самоувереност. Той усети, че с мрънкането си бе загубил нещо ценно – радостта и мира в себе си.

Стоп

неделя, януари 17th, 2021

Делян, който бе само на две години, бе само с майка си в къщи. Тази сутрин тя отново го сложи във ваната и го наблюдаваше от страни.

– Мамо, мога ли да си поиграя с корабчето, което вчера татко ми подари?

– Да, – каза майката.

Дялан добре се забавляваше във ваната. Крещеше и се смееше.

Майка сънливо отпиваше от кафето си. След това се зае със спиралата.

Делян каза нещо за играчката си, но майка му съсредоточена в грима си, отвърна:

– О, да, това е страхотна лодка …

Делян бързо я поправи:

– Това е кораб.

– Да, точно така, – съгласи се майката, без да осъзнава разликата между двата плавателни съда.

Няколко минути по-късно Делян нещо пак бърбореше за играчката си. Майка му мислейки за съвсем други неща каза:

– Хммм … да, това е хубава лодка.

– Разбери, това е кораб, – недоволно я погледна Делян.

Майка му се оглеждаше старателно в огледалото и само промълви:
– О, да, така е.

Делян възторжено наблюдаваше плаващата си играчка и я награди със всичките похвали, за които се сещаше.

Майка му разсеяно реагира:

– Това е страхотна лодка …

Този път Делян изкрещя:

– Мамо!

Тя се обърна бързо и видя сина си да държи играчката, гледайки я разочаровано:

– Мамо, можеше ли да кажеш кораб?

Това не бе кой знае какъв сблъсък, но като си помисли човек, колко огнени бури предизвиква само с няколко думи.

Неправилно казаните слова водеха до война на две и повече държави, двойките се развеждаха, приятели се разделяха, ….

Езикът е оръжие, не може да се отрече. Небрежна или не на място казана дума може да предизвика виртуален пожар.

Чрез нашата реч можем да съсипем взаимоотношенията си с другите, да превърнем хармонията в хаос, да хвърлим кал върху репутацията на приятел, да обърнем всичко в дим и пепел край нас. Това е страшно.

Думите ми могат да бъдат суетни, дразнещи, прибързани, непочтени, неискрени, горди и злонамерени, а могат да бъдат и скромни, полезни, искрени, уважителни, смирени и мили.

Може да не успеете да укротите перфектно езика си, но е необходимо да подбирам думите си. Решението да запазите сърцето си, ще ви попречи чрез думи безразсъдно да раздухвате пламналия огън.

Вие сте съдът и езикът ви е острието, което регулира посоката ви. Можете ли да кажете на езика си стоп, до тук беше всичко?!