Борислав прошепна:

– Татко, главата ме боли.

Баща му се приближи, а Борислава протегна ръце към него:

– Много ми е студено. Татко, можеш ли да ми разтриеш краката?

Борислав имаше висока температура. Тресеше го. Цялото му тяло го болеше.

Той искаше не толкова да се управи, колкото баща му да бъде до него.

Борислав бе заведен на преглед в поликлиниката.

Лекарят каза лаконично:

– Има вирус.

Този ден бащата седеше с болното си момче с часове. Разтриваше му краката. Даваше му лекарства.

Бащата отчаяно искаше да му стане по-добре.

– Толкова е трудно да стоиш и да гледаш как Боби страда, да виждам болката му отблизо.

Когато някой, когото обичаме, страда, нашето присъствие, независимо дали говорим или не, често е най-важното за него.

Дори и да не знаем винаги какво да кажем, просто присъствието в неговото страдание може да бъде най-големият дар, който можем да му дадем.

Нека поискаме Бог да ни даде мъдрост, за да знаем кога да говорим и кога да предложим утехата на мълчаливо присъствие на тези, които страдат.

Очите на Стефан блестях. Той бе много развълнуван.

Не можа да намери точните думи, за това само подаде листа хартия, който държеше, на баща си.

Това беше тест по математика с оценка сто процента.

Бащата внимателно започна да разглежда теста.

– Татко, учителката каза, че времето е свършило, а бяха ми останали още три въпроса, на които още не бях отговорил, – сподели Стефан.

– Но как си получил тогава отличен резултат? – попита бащата учуден.

– Учителката ми показа благодат. Разреши ми да завърша теста, въпреки че времето бе свършило, – обясни Стефан.

– Бог ни е дал много повече отколкото заслужаваме чрез Христос, – добави бащата.

– Така е, – съгласи се Стефан, – благодатта и милостта са незаслужени благословения.

Симо навлезе в определена възраст. Зрението му отслабна и той трябваше да сложи очила, за да може да чете.

Симо установи следното:

– Гледането през тези лещи е ясно, но само ако са чисти.

Той се усмихна:

– Същото важи и за мен като баща. Бог ме е поставил като „леща“, през която децата ми разбират, кой е Той. Ако тази „леща“ е мръсна, груба, липсваща или непоследователна, те ще се затруднят да видят ясно своя Небесен Отец. Бог иска от мен да бъда едновременно баща и татко.

Симо се замисли, а после продължи с разсъжденията си:

– Като баща, аз дисциплинирам и налагам правилата, а като татко трябва да проявявам благодат и нежност.

Симо се почеса по главата и се запита:

– Ако децата ми преценяват кой е Бог, като гледат как реагирам в живота им, какво биха видели? Осигурявам ли им присъствието, защитата и осигуряването, от които се нуждаят, за да имат правилна представа за това кой е Господ? Явно се нуждая от Неговата помощ.

Симо падна на колене и се помоли:

– Небесни Отче, благодаря Ти, че си едновременно мой Баща и мой Татко. Помогни ми да отразявам както Твоето ръководство, така и Твоята любов към децата си днес.

Петьо стоеше в подножието на тъмно стълбище.

– Знам,че Бог е с мен, но все още се страхувам, – призна си той.

Майка му, която бе до него му каза:

– Ами ако татко те срещне на върха на стълбището, докато аз остана тук, долу?

Лицето на Петьо светна.

Щом чу стъпките на баща си отгоре, той хукна през тъмнината в чакащата прегръдка на баща си.

Забележете тъмнината не изчезна. Стълбите не станаха по-лесни за изкачване. Обстоятелствата не се измениха, но Петьо се промени.

Ето я и прогресията:

Първо идва страхът – тъмното стълбище.

След това идва утехата – знанието, че някой е с нас.

Накрая идва смелостта – бягането през тъмнината.

Както Петьо имаше утеха в двата края на своето пътуване, така ние имаме Отец, който ни обгражда със Своята утеха и присъствие. Светият Дух ни утешава долу, докато Исус ни очаква горе.

Тази Негова прегръдка ни дава смелост да преминем през каквато и да е тъмнина, с която се сблъскваме.

Всеки път, когато Бог ни утешава, Той не просто успокоява страховете ни, а изгражда смелостта ни за следващото предизвикателство.

Чрез Божията утеха можем да развием смелост, която не отрича наличието на страх, а побеждава властта му над нас.

Един ден Сашо бе се замислил. Нещо го глождеше.

Той отиде в кухнята и попита майка си:

– Мамо, от къде знаеш, че можеш да се довериш на татко?

Тя се усмихна. Отговорът бе очевиден за нея, но ѝ трябваше малко време, за да го облече в думи:

– Наблюдавала съм го как спазва обещанията си през двадесет годишния ни брак. Виждах как характерът му бе изпитван. Той никога не ме е разочаровал.

Така работи доверието в взаимоотношенията.

То расте чрез споделени преживявания, изпитана лоялност и вярност, доказана във времето.

Нашата връзка с Бога следва подобен модел.

Молитвата се превръща в разговор, четенето на Библията става лична кореспонденция, а житейските предизвикателства са възможности да изпитаме Божията вярност от първа ръка.

Доверието се развива чрез личен опит по следния начин. Започва с малки действия като спазване на обещания, появяване, когато е нужна помощ, проява на грижа при трудности.

Нашите взаимоотношения с Бога следват подобен модел.

Той не изисква сляпа вяра, а предлага безброй възможности да изпитаме Неговата вярност в малки неща, преди да Му се доверим в по-големи. Всяка отговорена молитва, всяко снабдяване, всяка утеха в скръбта добавя още малко към нашето доверие в Неговия характер.

Бог никога не се проваля в тези изпитания.

Той никога не е нарушил обещание, не е действал противно на природата Си, не се е оказал неверен на онези, които Го търсят.

Всичко това изгражда непоклатима увереност в Неговия характер.