Пролетта завладя всичко наоколо. Събудиха се цветята и тревичките от докосването на нейния нежен полъх. Дърветата напъпиха и млада зеленина се прокрадваше върху голите клони.

Спиридон крачеше с Калчо по горската пътека и изобщо не забелязваше оживлението на природата около него.

– Вие евангелистите, четете Библията, но си я тълкувате, кой както намери за добре, – заяви усмихвайки Спиридон.

– Какво имаш предвид, – начумери се Калчо. – Дай конкретен пример, не говори така общо.

– Например, – започна настървено Спиридон, – когато четете „Обичайте се едни други“, мислите че Бог търпи греха, защото ви обича.

– Почакай, това не е така, – не се съгласи Калчо. – „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“. Бог обича грешника, но отхвърля греха му. И „понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго“.

– Добре, а когато се казва „всичко съдейства за добро“, мислите, че всяка история има щастлив край, – отново атакува Спиридон. – Или когато четете: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“, вие очаквате Той да ви направи здрави, богати, щастливи и да нямате никакви проблеми.

– Всичко това е извадено извън контекста. Хората, които са били най-близко до Бог, са минавали през болка и страдания, но това не означава, че Господ не ги обича или ги е изоставил. Това, което Той обещава на хората,  не е да ги избави от страданията, а да ги спаси. Той не обещава да ни изолира от проблемите, а да даде изходен път при проявата на всеки от тях, – опита се да поясни Калчо.

Спиридон погледна иронично приятеля си и каза

– Не е ли удивително, как можем да изопачим това, което казва Бог?

– Внимателното вникване в Словото Му е много важно, – подчерта Калчо, – защото в противен случай се разочароваме и изпадаме в униние. Библията е най-голямото съкровище за човека, но за да я разбира, трябва да се вслуша в тихия глас на Светия Дух, който разкрива Божието Словото в сърцата ни.

Спиридон  не бе вече така наострен срещу приятеля си. Не веднъж двамата бяха спорили, но сега в сърцето на Спиридон се зароди желания да познае Бога и да разкрие, това необятно съкровище – Библията.

Юда се ненавиждаше, за това, че предаде Исус. Горкият злощастник беше за оплакване. Лицето му бе изкривено от отчаяние и мъка.

– Какво направих? Как можах да го сторя? – измъчен, потиснат и мрачен шепнеше Юда.

Той отиде в храма и хвърли 30-те сребърника на пода. В настъпилата тишина прозвуча само звънът на монетите, които се плъзнаха и претърколиха върху мраморната повърхност.

Тридесет сребърника!

Нено скочи и седна в кревата си. Сънят му бе абсолютно реален, сякаш нещата се случваше пред очите му. Всичко бе подробно и детайлно от игла до конец.

– Това бе цената на предателството, която бе заплатена на Юда от първосвещениците, – каза си Нено. – Той предаде своя Учител, за цена подходяща в неговата култура, разкривайки годността му това общество.

Нено стана и се разходи из стаята. Погледна през прозореца. Безбройно много ярки звезди трепкаха върху чистото нощно небе.

– А какъв би бил съвременният Юда? – почеса се по главата Нено.

И си отговори сам:

– Нарича се християнин, последовател на Христос, но е отдал сърцето си на парите, материалните неща или служебните стремежи, а може и на някой друг или нещо друго, което го отдалечава от Исус.

Неспокойният дух на младежа отново попита:

– Но как го предаваме?

Не беше нужно много да умива, за да открие грешките, които допускаше и самият той в ежедневния си живот.

– Прекарваме повече време в Интернет, отколкото в молитва, – въздъхна тежко Нено. – Или отделяме прекалено време в преглеждане на вестници и четем всякакви други дивотии, но не поглеждаме с желание и копнеж Библията. А ако все пак Я отворим, то е за едва забележим отрязък от време в ежедневието ни.

Сълзите навлажниха очите на Нено и се търкулнаха по бузите му.

– Господи, покайвам се за предателството си! – каза искрено младежът, –  Моля Те, очисти ме от този ми грях и ми помогни да живея в любов и с вярност към Сина Ти Исус Христос.

Това може да се случи и в най-добрите семейства.

Преди много време Добрина водеше война и колкото и да е странно, тя се сражаваше със собствения си мъж. Постоянно бе недоволна от него и роптаеше против решенията му.

Един ден не издържа и се обърна към Бога:

– Господи, така повече не може. Мъжът ми трябва да се промени.

Тя плачеше и се оплакваше.

Но Бог ѝ каза:

– Не той, а ти трябва да се промениш.

– Боже, сериозно ли говориш, но аз съм просто ангел в нашите взаимоотношения.

Това не беше съвсем така.

Тя започна да става рано в пет часа сутринта. Четеше Библията и се молеше, като казваше:

– Господи, не виждам отговор на въпроса си. Какво да правя?

– Ако ти си приближиш към Мен, ще получиш дългоочакваният отговор.

И тя започна още по-ревностно да търси Бога.

Една сутрин Добрина усети, че всъщност се съревновава с мъжа си. До сега изобщо не бе разбирала, че постъпва по този начин.

Така Бог постепенно ѝ откри греха, който се криеше в това съперничество и страха, който живееше в нея.

Тя се покая и Бог я освободи. Измени сърцето ѝ.

Когато тя се приближи към Него, Той отговори на въпросите ѝ, въоръжи я със силата си и я освободи.

Кирил се бе пак провинил. Лъжеше, оправдаваше се, само и само да не бъде наказан. Дори се опита да докаже на баща си, че това е направил едва ли не с „благородна“ цел.

Баща му го изгледа, усмихна се и каза:

– Имаш лошият навик да превръщаш грешките си в нещо разумно и полезно,  но въпреки това се бориш със съвестта си, с цел да постигнеш мир в сърцето си.

– Каква съвест? – Кирил започна да върти хитро очи.

– За да постигнеш мир, можеш да отречеш това, което си направил, – погледът на баща му бе станал строг и неумолим. – Да намериш извинения или да се опиташ да се измъкнеш от отговорността и последиците от своето неправомерно поведение.

– Човек може да стане и „по-добър“, – плахо предложи Кирил.

– За да компенсира грешките си ли?

– Е, мога да дам най-доброто от себе си, – смънка нерешително Кирил.

– Докато не признаеш грешките си, няма да стигнеш доникъде.  Щом извършиш нещо лошо, отказваш да приемеш обвиненията срещу направеното, – скастри го баща му.

– Но какво толкова ……, – все още се съпротивляваше Кирил.

–  Можеш дълго време да изграждаш алибито си, да измисляш извинение, но в крайна сметка дълбоко в себе си знаеш, че си виновен.

– Е, добре де ….., – неохотно се  съгласи Кирил.

– Когато човек казва истината, признава, че не е прав. Без изповед няма истинска свобода, – подчерта бащата.  – Тогава идва облекчението, човек се освобождава от тежестта на лъжите и извиненията си.

Кирил мълчеше. Той бе навел глава и не смееше да погледне баща си.

– За това дойде Исус, – наблегна бащата. – Той не бе разпънат на кръста, защото сме добри хора, а за това, че всеки е тръгнал по своя си път и върши своите си работи. Иди при Христос, за да възстановиш вътрешния си мир и духът ти ще бъде обновен!“

– Сбърках, – много тихо каза Кирил.

– Изповедта е акт на честност и смелост. Тя е доверие към един любящ и прощаващ Бог, – каза възторжено баща му.

Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.