Нощта беше много тъмна. Звездите бяха изчезнали. Само светещите прозорци в големия град разкъсваха непрогледния мрак.
Късно бе и Валя се приготви за сън. Легна, но не заспа веднага.
Преминаваше вече полунощ, а нея я мъчеше безсъние. И то за какво?
Заля я вълна от мисли за жестоката несправедливост, която ѝ бе нанесена. Душата и бе получила сериозна рана.
Валя знаеше, че трябва да прости и да забрави, но нещо не ѝ се отдаваше. Постоянно си спомняше оскърбителните думи, които бяха отправени към нея и то несправедливо.
– Какво да правя? – изстена тихо Валя.
Изведнъж в мислите ѝ дойде: „Омразата повдига раздори, а любовта покрива всички погрешки“.
Валя застана на колене и извика към Господа:
– Боже, помогни ми да придобия такава любов, която покрива всички погрешки.
Изведнъж усети, как в нея се зароди сила, която и помогна изцяло да забрави злото, което бе развълнувало нейната душа.
Мислено тя изкопа гроб. В него постави обидата, която ѝ причини толкова много скръб и спокойно го зари.
От образувалата се могила Валя премахна тревата, а на нейно място засади рози и незабравки. И всичко тягостно, което я измъчваше изчезна.
Заспа спокойно.
Раната, която ѝ се струваше смъртоносна, заздравя, дори не остана белег.
А след време Валя забрави, какво тогава ѝ е причинило толкова мъка и болка.
