Бонифаций бил роб на една благочестива аристократка Аглая. Робството му съвсем не било тежко за него. Бонифаций трябвало само да следи за многобройните желания на господарката си. Работата не била изморителна, животът му бил осигурен, имало много веселие с трапези и развлечения.

Случило се така, че Бонифаций и Аглая се влюбили един в друг, но не могли да сключат брак. Римският закон забранявал подобни отношения между патриций и роб.

Намиращи се блудно съжителство, на влюбените това им тежало и те се стараели това да „компенсират“ с дела на милосърдие.

Веднъж Аглая заповядала на своя роб да отиде в Източната част на Римската империя, където имало голямо гонение на християни.

Бонифаций трябвало да откупи мощите на един от тези мъченици, за да може господарката му да го запази в дома си. Такава била благочестивата традиция сред християните.

Аглая снабдил с необходимата сума пари слугата си. Тръгвайки Бонифаций я попитал на шега:

– Какво ще стане ако аз не намеря тяло на мъченик, а на теб ти донесат моето тяло, измъчено за Христос? Ще го приемеш ли с чест?

Аглая строго го наказала, за това негово лекомислие.

Пристигайки в нужния град, Бонифаций се установил в една странноприемница, а след това се отправил към главния площад, където по това време били измъчвани и екзекутирани християни в цирка, популярно по това време „представление“.

Той си купил билет и седнал на трибуната.

Какво се е случило тогава в главата на юношата, никой не знае. Гледайки страданията на християните, той изведнъж скочил на арената и започнал да целува измъчваните и да ги облива със сълзите си.

Един от войниците го попитал:

– Кой си ти?

Бонифаций твърдо отговорил:

– Аз съм християнин.

Няколко дена пред очите на същата публика той издържал ужасни мъчения. Останал несломен и бил екзекутиран.

След известно време на любимата му наистина ѝ донесли мощите …. на нейния бивш роб.

Мария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.

Малко преди Рождество семейство Иванови очакваше ново попълнение. На 24 декември Дора постъпи в болницата. Нейният мъж Марин с нетърпение очакваше раждането на третия си син, но …. следващите часове станаха едни от най-трагичните в живота му.

Раждането започна добре. Опитната Дора, вече родила две деца, бе търпелива и сдържана, но Марин беше неспокоен, имаше чувството, че нещо не е както трябва.

Изведнъж от едно от устройствата се издаде силен писукащ звук. Това бе сигнал, че сърцето на Дора е спряло.

Медицинският персонал бе в паника. Те направиха всичко възможно за да върнат Дора в съзнание.

Тези минути бяха най-жестокото възможно изтезание за Марин.

– Не мога да повярвам, че тя е мъртва и няма да се върне у дома, – мълвеше мъжът, сълзите му напираха и изобилно се изливаха върху лицето му.

Минаха четири минути, но сърцето на Дора така и не проработи.

Лекарите прекратиха опитите си да върнат Дора към живот и насочиха всички усилия да спасят детето.

Обясниха на Марин:

– Трябва да започнем да правим цезарово сечение.

В отделението цареше хаос, чуваха се викове на лекари, пищящи звуци на  устройства и уплашените гласове на медицински сестри.

Марин гледаше как разрязаха жена му, за да извадят детето му. Когато извадиха малкото, то не издаде звук, не се чу дългоочаквания първи вик.

Тогава лекарят с голяма болка сложи новороденото в ръцете на бащата му и ….тук се случи неочаквано чудо.

Детето пое дъх и след малко изплака.

– Той е жив! – – сияеше от радост Марин.

Това бе невероятно. Но още по невероятно стана, когато се канеха да откарат тялото на Дора в моргата. Тогава сърцето ѝ отново заби.

Никой не можеше да повярва на случилото се, но щастливия баща и съпруг не се нуждаеше от обяснения. Той със сълзи на очи показа на Дора сина им.

Какво се случи? Истинско рождествено чудо!

 – Тръгваш си? – , със сълзи на очи попита тя.

– Да, аз обикнах друга! Дойде ми до гуша от теб, писна ми от писъците на децата.

– Но това са твоите деца! Те са съвсем малки. Как можеш?

– Остави ме намира. Виж колко си погрозняла!

– Но аз още не съм се възстановила, след раждането на малкия, …. това ще мине.

– Казах вече, тръгвам, – развика се Виктор и силно я блъсна.

Тя падна и удари главата си в стената. Заплака, но към нея протегна ръце малкото ѝ момче, което се събуди.

– Добре, тръгвай, но запомни, няма да те потърся. Ще се справим и без теб. Тръгнеш ли, обратен път към нас няма.

– Да, алоо! Идвам! – нервно каза Виктор по телефона.

Минаха пет години.

„Боже мой, – мислеше си Виктор, седейки на пейката в парка. …. Видя две деца, които си играеха
– Как ли изглеждат моите деца, навярно са вече големи. Как ли е тя? Нито веднъж не ми се обади“.

Тогава видя познат силует.

– О, боже, това е тя!

Видя две деца да тичат край нея.

– Привет! – извика ѝ той.

– Здравей … – в недоумение му отговори тя.

– Радвам се да те видя. Това моите деца ли са?

– Не е важно, сега няма никакво значение!

– Искам да ти кажа…

– Ти тогава много ясно го каза…

Изведнъж децата с вик „татко“ се втурнаха към тях. Виктор се развълнува, невярващ на щастието си. Но децата го отминаха и се хвърлиха в прегръдките на друг мъж, който идваше към тях. Тя тръгна към този мъж, целуна го и се поздравиха.

– Скъпа, кой е този?

– Просто минувач, питаше къде е близкия магазин!. Скоро е дошъл в нашия град. Да вървим пирожки съм приготвила.

– Чичко, магазина е зад ъгъла, – каза едно от децата и хукна след другите.

– Благодаря, – каза Виктор, със сълзи на очи.

Той гледаше, как си тръгват тези, които му бяха близки, но и чужди …

Тази двойка всяка година  прави една и съща снимка. От последната напират само сълзи …..

Смятате ли, че снимките са в състояние да предадат емоции и чувства?

Снимките са правени на едно и също място. Ако разгледате тези фотографии ще ви накара да почувствате колко трогателна е тази история. Трудно е да се говори за изпитаните чувства.

Но тези фотоси не могат да скрият истинските емоции, които хората изпитват един към друг.

Това е една история на любовта, в която думи не са нужни….

Никакви думи не могат да опишат цялата трогателност на последната снимка.

Мъжът обичал жена си с цялото си сърце, така че дори и след смъртта ѝ, той остава верен на милите и душезатрогващи традиции.