Веднъж малкият Томас Едисон се върнал в къщи и заварил майка си обляна в сълзи. Тя бързо изтрила лицето си с кърпа и казала, че плаче от радост.

Показала му писмо, което бил изпратил учителят на Томас и го прочела на глас.

Там било написано: „Вашият син е гений. Това училище е твърде малко за него и тук няма учители, способни да го научат на нещо. Моля ви, учете го сами“.

Минали години, майката на Едисон умряла, а Томас станал велик изобретател, инженер и учен. Неговото име било записано в историята на науката и техниката.

Веднъж, преглеждайки стари писма от семейния архив, той намерил същото писмо, което бяха изпратили на майка му от училище.

Там било написано: „Вашият син е умствено изостанал. Ние не можем повече да го учим в училище заедно със другите деца. Затова ви препоръчвам да го обучавате самостоятелно в къщи“.

Едисон ридал няколко часа без да спира.

На този ден той написал в дневника си: „Томас Алва Едисон е бил умствено изостанало дете. Благодарение на героичната си майка той е станал един от най-големите гении на своя век“.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

Нощта бе тиха. Не се виждаха звезди, защото облаците ги закриваха. Луната се показваше от време на време, а след това плътната тъмна маса на поредния облак отново я скриваше.

Температурата бе минусова, но не бе толкова студено. Студът бе толерантен и леко пощипваше само откритите части на хората, които се бяха престрашили да излязат по това време навън.

Меги се бе облегнала на перваза на прозореца, гледаше леко разклащащите се клони и разсъждаваше на глас:

– Когато бях по-малка лесно достигах до Бога. Открих Го в песните, които пееха в църквата, в детското неделно училище. Чувствах как вярата блика в мен докато се молех. А сега какво?

Меги вече бе пораснала и откри, колко лесно човек на такава възраст губи вярата си.

Припомни си историята за Тома и думите на Спасителят: „Не бъди невярващ, а вярващ“. Тя откри много прилики между себе си и този Христов ученик.

– Въпреки всичко аз му съчувствам, – каза си Меги. – Ето и Исус разбра съмнението на Тома. Това ме окуражава.

Тя въздъхна дълбоко и притвори очи.

– След всичките тези години усещам, че съм се загубила., но намирам утеха само при Бога.

Спомни си как майка ѝ я съветваше:

– Гледай на своите съмнения и страхове не като на проблем, а като възможност да търсиш Исус. Погледни колко много знаци е поставил в живота ти, че е с теб.

Очите на Меги се напълниха със сълзи.

– Господи, Татко мой, знам, че ме обичаш и ми прощаваш, – прошепна тя. – Ти си с мен, за да ми покажеш раните Си и да изцелиш моите. Боже помогни ми да използвам съмненията си, като начин да търся Твоето Слово и да раста в любов и във вяра.

Облаците плавно се пръснаха и луната се усмихна окуражаващо…

Един от посетителите на училището за глухи, написал на черната дъска въпроса към децата:

„Защо Бог ме е създал с дар словото и слуха, а вие сте глухи и неми?“

Този въпрос бил страшен удар за тези малки деца. Те стояли парализирани пред това страшно „Защо?“

Станало едно малко момиченце. С треперещи устни и очи пълни със сълзи, отишло до дъската, взело тебешира и написало:

„Да, Отче, защото така ти се видя угодно“.

Какъв отговор.

Той ни води нагоре, подчертавайки вечната Истина, на която можем да възлагаме своето упование.

Дечко се видя с Мина през лятото на морето. Той не знаеше, че повече няма да я види. Дечко дълго наблюдаваше бледото ѝ лице, по него бе изписано страдание.

Въпреки сенките под очите, те бяха толкова живи, че компенсираха общата отпадналост. А това състояние ѝ бе причинила химиотерапията, но той не знаеше още за това.

Мина бе изпълнена с любов, която предаваше на хората, които срещаше.

Беше толкова хубаво да я наблюдава човек, как играе с децата на плажа.

Дечко помнеше много добре, какво бе направила Мина преди три години за него. Той загуби родителите си при автомобилна катастрофа. Болката бе голяма, но именно Мина тогава му протегна ръка и му каза:

– Не се страхувай винаги ще бъда до теб!

Помнеше, как Мина го прегърна, а после двамата дълго плакаха заедно. Сякаш се бе отприщил бент, който нямаше край. Сълзите намаляха и болката се стопи.

Тогава Дечко още не знаеше, че самата Мина има  нужда от помощ, дори повече от него.

– Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда, – засмя се искрено Мина.

Явно тя напълно разбираше този стих. Той бе нейното послание на надеждата. Тя не веднъж бе изпитала Божията любов и милост, затова щедро се раздаваше, без да трепне пред трудностите.

Тялото на Мина бе отслабнало, но духът ѝ не бе сразен.

– От къде намираш сили за всичко това, – попита я Дечко.

– Черпя сила от вярата и упованието си в Бога. За мен Исус е най-цената жертава дадена за хората. Зная, че Исус Христос  победи на кръста смъртта и от тогава, повярвалите в Неговото изкупително дело получават вечен живот.

Простички думи, но те докосваха сърцето и караха мнозина да потърсят отговор на въпросите си при Бога.

Христовата любов е по-силна от смъртта. Изпълвайки Мина, тя ѝ даваше сили да помага на ближния си, да преодолее мъката и болката си.