Баба Куна първа се досети, че Нено беше навлязъл в етапа на нещастната любов и за това каза на дъщеря си Дина:

– Накоя е завъртяла главата на нашето момче.

Дина вдигна рамене невярващо, но реши да провери и тази версия. В последно време беше станал доста мълчалив и затворен в себе си. Когато го попиташе за нещо, отговаряше едносрично. Беше изгубил предишното си желание да чете, изучава и открива.

Тя покани сина си на вечеря в един ресторант. Когато всичко беше сервирано и двамата останаха насаме, Дина се обърна към сина си:

– Разкажи ми всичко, за момичето, което си харесал!

Нено опита да се измъкне, но го издадоха пламналите бузи. Нямаше къде да мърда и си призна, като се въртеше неспокойно на стола:

– Не мога да спя. Нито да уча и мисля. Животът ми преминава до телефона в очакване на обаждане, което все не идва.

Майка му го погледна състрадателно, тя разбираше как се чувства сина ѝ. Когато улови погледа на майка си, Нено започна още по-разпалено:

– Какво да правя, мамо, сигурно ме презира?! Не играя футбол, не знам нито една рок група, нищо не разбирам от мода……. Защо изобщо съм се родил?

– Но ти знаеш толкова много неща и си добре осведомен за събитията, които се случват в света, – погледна го насърчаващо майка му.

– На кого му пука за дупките в озоновия слой, за уличните просяци, за воениет действия в Близкия изток, Украйна, Китай,  ……..? Аз съм единственият политически коректен мухльо в даскалото. Животът е гаден и ако Катя не ми звъне, ще се хвърля от тавана на блока.

Майка му хвана ръката му.

– Не мога да живея без нея, ще сложа край на живота си, по-добре….., – повиши глас Нено.

Дина прекъсна изблика на думи му с як шамар. Тя за първи път го удряше, до сега не се бе налагало, разбираха се много добре, дори понякога и без думи.

Нено покри пламтящата си буза с ръка и изумен погледна майка си. Жалните му вопли моментално секнаха.

– Да не си повторил, че искаш да се самоубиваш, разбра ли! – кресна Дина.

– Само така се казва, мамо, – смирено каза Нено.

– Това не е шега. Ще живееш живота си докрай, дори да те боли. А сега кажи ми коя е тази нещастница, която пренебрегва сина ми.

– Тя е моя съученичка, – започно спокойно да обяснява Нено. – Като всички останали момичета в училище тя е влюбена в Илиян, капитан на футболния отбор на училището, а аз не мога да се меря с него.

На следващия ден Дина придружи сина си, за да види момичето. Любопитството ѝ бе възнаградено. Тя видя пред себе си безлична блондинка с почти детско лице.

Дина въздъхна с облекчение. Тя бе убедена, че синът ѝ ще превъзмогне любовната си мъка и ще срещне истинската си любов. Бе осъзнала, че Нено вече беше пораснал и станал по-самостоятелен, а това щеше да го освободи от глупавите му илюзии.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

За човек, подаряването на цветя е станал непоклатим ритуал на ухажване, както и начин да се подчертаят много празнични събития в живота му. Оказва се, че и на животните също не е чуждо прекрасното. Те даряват на избраниците си екзотични цветя и дори водорасли …
Биолозите са открили, че делфините към всичките си други таланти, могат да изразяват помежду си любов и да си даряват цветя. Изследователи били поразени от наблюдението, което е успял да заснеме директора на научнопопулярен филм на Би Би Си Rob Pilley край бреговете на Мозамбик. Той уловил невероятна сцена. Делфин дарил „цветя“ на любимата си – ярки водорасли.
Подаряването на „цветята“ се оказал труден ритуал. Делфинът правел сложни движения с носа си, опашката и перките. Вероятно опитвайки се да убедят любимата си да приеме подаръка, а когато тя най-накрая кокетно се съгласила, ясно изразила радостта си, въртейки се в кръг във водата.

Повече от хората се оплакват, че с годините времето ускорява своя ход. Учените за сега не са намерили отговор на тази загадка.
Възможно е това да е свързано с факта, че хората по различен начин възприемат времето в този момент, когато се стараят да си спомнят за минали събития.
Ако човек  се занимава с една и съща работа в продължение на две седмици, той няма никакви нови впечатления и му се струва, че времето върви много бързо, отколкото ако е в отпуска или получава много нови емоции или информация от всички сетива.
Оказало се, че за човешкия мозък е изключително важно, колко нови сведения получава  и може да ги запази за определен период от време.
Ето защо хората чувстват по-дълги тези интервали от време, в които се вместват повече различни събития.
Имено по тази причина по-възрастните хора имат чувството, че с годините времето „бяга“ по-бързо. Това се обуславя от това, че в младостта си, те са успявали да направят много повече, отколкото в преклонна възраст.

Курса на еврото скача, на долара също. Хората бързо обменят валута, мнозина са в паника.
Хора създали бизнеса си през 90-те години на миналия век също са загрижени, но относно тези събития те звучат така: „Преживели сме доста кризи до сега ….., ще преживеем и тази“.
Какво отличава тези хора от другите, които изпадат в истерия. Те са разбрали нещо много важно през всичките тези години, че е важно колко си ценен за другите.
Например, вие сте хлебар, печете хляб. Без значение каква криза ще мине, продуктът от твоята работа, ще бъде търсен. Всичко останало е въпрос на техника – за хеджиране на валутния риск, коригиране на плановете …
Тъй като не можем да променим външните обстоятелства, можем да се приспособим към тях и то с минимални загуби през този период на нестабилност, който със сигурност завършват рано или късно.
В цялата тази истерия около парите, струва ми се, много често хората забравят този прост принцип. Това, което създаваш и произвеждаш, колко ценно е за другите хора?