За градинарите живеещи на по-студен климат, изборът на растения е ограничен. Защото подборът се влияе от способността на растенията да оцеляват в студената зима.

Снежната покривка е един вид „одеяло“, която защитава растенията от студ.

За градинарите по студените места е важен добрия дренаж, тъй като влажната почва може да доведе до гниене на корените.

Има трайни насаждения, които добре се приспособяват към студените зими. Такива растения могат да растат и в най-трудните условия на далечния север, където температурата пада до -40 ° C.

Днес ви представям пурпурната ехинацея.

Те е многогодишно растение, родом от Северна Америка. Има големи розови цветове и достига до един метър височина.

Отглежда се като декоративно и лечебно растение.

Денят беше слънчев, но в сградата беше ледено студено. Красимира усещаше студа чак до мозъка на костите си. Струваше ѝ се, че усеща дори как детето в нея трепери.

Красимира таеше мисълта или по-скоро надеждата, че е бременна с момиче. Друго красиво момиченце, което да заеме мястото на починалата дъщеря на Любомир.

Вярно е, че Надя бе доведена дъщеря, но Красимира я обикна веднага щом я видя. Двете много бързо се сближиха. Надя ѝ помагаше много,  особено след като роди първия път, после я утешаваше, когато загуби второто си дете.

Един ден Надя се прибра в къщи пребледняла. Беше се заразила с незнайна болест. Лекарите не можаха нищо да направят и след три дена тя почина.

Красимира много плака за Надя, нищо, че не ѝ бе истинска дъщеря. Любомир беше съкрушен, за него вече нищо не бе важно. Той много обичаше дъщеря си и болката му бе голяма.

„Ако е момиченце, това ще отвори сърцето му и той ще преодолее по-лесно мъката си“, – помисли си Красимира.

Тя се поколеба, дали да се помоли детето да е момиче. Но ако не е? Тя от месеци мислеше, че отново носи момче. за това с молитвата си не искаше да обижда нито бебето, нито Господа, Който винаги взема правилните решения.

Ами ако разгневи Бога, като постави под въпрос преценката Му какво дете точно да ѝ даде?

Преди да забременее отново, Красимира се бе молила второто ѝ дете да е момче, но Бог ѝ бе отнел детето само на два месеца.

– Съжалявам, – прошепна тя на бебето, като докосна с премръзналата си ръка корема си. – Не искам да пожелая нещо, което може да ти навреди. Обичам те, без значение какво си, момче или момиче. Нямам търпение да видя приятното ти личице, да докосна мъничките ти ръчички и да чуя нежния ти глас.

Появата на нов живот е невероятно и прекрасно събитие. То не бива да бъде помрачавано от егоистичните желания на, който и да е. Животът е дар и трябва да се приветства с радост.

Независимо дали ни харесва или не, лятото свърши, помаха с ръка и се отправи към далечните топли краища, за да си отспи и да се приготви за следващата година.

Смени го поетичната и философска есен. Величествена и тайнствена, със своите очарователни преобразования, променливи настроения, ярки и разноцветни листа, настинки и меланхолия.

Това е време на сбогуване и нови срещи, завършване на отдавна започнати неща и напълно луди инициативи.

Време, когато ни спохожда чувството за преходността на живот ….. и започваме да го ценим още повече.

Трябва да се наслаждаваме на всеки миг от есента и непременно да запазим преживяните емоции на фотолента.

Есента превръща познатите маршрути във вълшебни пътечки. Добавя към добре познатите ни пейзажи капчица чудо.

Есента събира последната реколта от полето.

Нейното дишане се усеща в променливите ветрове.

За нея не подхожда просто да кажеш:

– Есента е „красива“, защото тя е „царствена“.

В нея усещаме, че студовете са неизбежни. Есента ни кара да се отнасяме към нея философски.

Тя ни кани да запалим огън и да бъдем всички заедно, защото щастието не зависи от сезона и времето, то е вътре в нас.

Дърветата бяха голи. Небето бе сиво, а въздухът бе станал още по-студен. Вятърът фучеше и смразяваше костите. Хората увити като пашкули притичваха по улиците.

Напоследък много болезнени неща се бяха случили на Славена, а около нея само клюки и интриги, нямаше с кого да сподели болката и мъката си.

Навярно някои щяха да ѝ кажат:

– Имаш деца, – вече го чуваше подсъзнателно, ако се бе осмелила да се оплаче.

Но коя жена искаше да чуе такава утеха? Нима Славена трябваше да прекара остатъка от живота си в грижи за децата и да се откаже от съпруга си? Но тя бе толкова млада.

Църквата бе празна и ледена. Славена бе дошла при старата си приятелка Бонка. Тук можеше да изплаче тревогите си и да се утеши.

Славена се строполи до гробницата на Бонка.

– И двете сме сами, – зарида тя. – Единствата разлика е, че твоят съпруг щеше да бъде до теб, ако можеше. А моят съпруг използва смъртта на безценната си дъщеря, за да стои далече от мен, но в същото време се утешава в прегръдките на друга.

Славена вече не усещаше студа, мъката ѝ сякаш беше притъпила чувствата ѝ.

– С какво е по добра от мен? – мъртвата Бонка мълчеше.

Славена усети придърпване в утробата си. Сякаш детето в нея се мъчеше да излезе навън. Тя се преви и стисна корема си. Детето сякаш плачеше и страдаше с нея в този тежък момент.

– Нима и това дете не означава нищо за него?

Само няколко години Славена бе любима, подкрепа и партньор на съпруга си, но накрая се превърна само в машина за раждане.

Любовницата на мъжа ѝ Лиляна наистина бе красива, но бе по-възрастна от Славена и  освен това бе омъжена.

– Какво му предлага Лиляна, което аз не мога да му дам? – проплака Славена. – Нима Борис се е отегчил от мен, защото вече ме притежава? Всички ли мъже правят така? Когато им дадеш най-доброто от себе си – любов, приятелство, партньорство, деца, които да продължат името им и подкрепиш амбициите им, ставаш безинтересна и се отегчават от теб.

Славена се върна години назад, когато с Бонка се разхождаха и се радваха на всичко около тях, …. но всичко беше минало. Бонка почина при едно от ражданията, а Славена бе огорчена и наранена.

Славена си спомни какво казваше  Бонка за любовта:

– Женската любов трябва да се пази грижливо. Тя не трябва да се захвърля заради някоя нова играчка или прищявка.

Но това не я успокояваше много.

Беше 15.. година. Бележити художници, скулптори и учени оставяха ясна следа и определяха множество пътища в развитие на изкуството и науката.

Беше ранна утрин. Прозорците бяха заскрежени. По това време много малко хора се мяркаха по улиците. Повечето търсиха топлина край запалените огнища, ако изобщо бяха станали от топлите постели.

Ема загърната в шубата си, тихо открехна вратата и тръгна по заснежения път. Бе чула интересни неща за майстор Тома и искаше да види всичко с очите си. Ако баща ѝ знаеше накъде се е запътила, никога нямаше да я пусне, за това тя тръгна рано от къщи, когато всички още спяха.

Студът се опитваше да проникне под кожената ѝ наметка, но успя само да ощипе бузите ѝ. Любопитството ѝ даваше сила и тя крачеше бързо напред.

Стигна до една дървена порта, бутна я внимателно и влезе много тихо. В работилницата се прокрадваше слаба светлина.

– Добро утро, – каза тя и едва тогава забеляза майстор Тома седнал гърбом към нея. – Колко необичайно синьо е небето в днешния студен зимен ден.

– Всъщност, – обърна се Тома към нея, – небето съвсем не е синьо. Цветът му е резултат от отразяването на слънчевите лъчи във водата, която се съдържа в небето.

– Ако не е синьо, какъв е цвета на небето? – попита Ема с широко отворени очи.

– Този красив син купол, който виждате, покрива една непрогледна тъмнина, – поясни Тома.

Ема се страхуваше от Тома, защото той проучваше явленията в природата. Щом Бог иска да виждаме небето синьо, така и трябва да бъде. Какво добро може да излезе от това да се изследват и разкриват тайните Му? Така я учеха в къщи.

Ема се чувстваше доста неловко. Проницателността на този едър мъж я плашеше. За нея всичко беше просто и ясно. Тя не търсеше обяснение, защо това е станало така или по друг начин, но се пак бе привлечена  от знанията и мъдростта на майстор Тома.

– Вярно ли е, че сте построили машина с крила и искате с нея да полетите? – плахо и колебливо попита Ема.

– Да, вярно е, – усмихна се гордо Тома.

– Но ако не успеете ….., – запъна се Ема, – искам да кажа …..това няма ли да ви убие? Не се смейте, това е сериозно нещо. Вие сте мъдър мъж и ще бъде жалко, човек с такъв талант да се погуби.

– Вече съм направил няколко предварителни опита, макар и от по-малка височина, – опита се да я успокои Тома. – Махолетът действа много добре. Както виждате не съм се наранил.

– Не ви ли е страх, че с този …. махолет предизвиквате Бога? – попита Ема. – Той е отредил на птиците да имат крила и да летят, а на хората да ходят по земята, така казва свещеникът в църквата.

– Не, – спокойно отговори Тома. – Вярвам, че Бог ме е вдъхновил, за да създам тази машина. Надявам се, че когато летя той ми е простил. Не сте ли забелязали, че Бог не убива хора, които искат да разберат тайните на творението? Той разкрива тайните си на търсещите.

Ема не беше такава голяма оптимистка в това, но му вярваше, макар думите му да я смущаваха. В работилницата имаше много чертежи, части от неща, които тя не разбираше.

Ако я попитаха: „Какво правиш тук?“ Нямаше да може да отговори. Тя бе малко момиче, неоформена още жена, която искаше да разбере ….