Точната дата на създаването на картината не е известна. Смята се, че тя е завършена около 1647-1651 години. Предполага се, че Веласкес рисува „Венера с огледало“ по време на посещението си в Италия, тъй като Инквизицията в Испания е забранила да се рисува голо женското тяло. Така  под влиянието на целомъдреният испански мироглед се  смята, че Венера е различна от италианската „Венера“. Тя е разположена с гръб към зрителя.
„Венера с огледало“ е единственият оцелял образът на голото женско тяло от Веласкес. В края на XVIII век тази картина е висяла в двореца на херцогинята на Алба, която по-късно послужила за вдъхновение за нарисуването на „Голата маха“. След смъртта на херцогинята я купил Годой, през 1813 г. била пренесена в Йоркшир.
През 1906 г. картината е купена от фонда на националните колекции – The National Art Collections Fund за Лондонската Национална галерия.
Интересна и страшна е историята на картината на Веласкес „Венера с огледало“. Тя не била в състояние да намери свой постоянен собственик. Хората, които са я купували, веднага след придобиването ѝ се разорявали, а някои умирали в ръцете на изнасилвачи и убийци. Трябва да се отбележи, че дори и музеите със страх се отнасяли към тази известната картина и рядко я излагали публично.
През 1914 г. картината е била повредена, от нахвърлилата се върху нея с нож, суфражетка Мери Ричардсън, но била напълно възстановена и се завърнала в галерията, където е и до днес.

Не беше изложен на опасност от съдебно наказание. Бедността не беше надвиснала над него. Но ако се разкриеха някои обстоятелства, можеше да бъде презрян и щеше да стане позор за околните.

Ужасът да не бъде порицан изостряше паметта му. Силната памет принуждава човек да признае грешките си в миналото. Когато спомените засмърдят като отворена рана, миналото вече не е една отминала история, която може да се представи като подготовка за настоящето. Миналите грешки не са като обрулен плод от дърво. Те продължават да са пулсираща част от човека, която предизвиква тръпки, горчив вкус в устата и пристъпи на вина.

Съвсем нова форма беше придобило миналото му сега. Радостта беше изчезнала от живота му. Денем и нощем, без прекъсване, освен малка дрямка, спомените и страхът от предишният му живот се натрапваха пред очите му и той не виждаше нищо друго. Редуващите се външни и вътрешни събития се преплитаха. Дори и да се съсредоточеше само върху едното, другото не излизаше от съзнанието му.

Той отново се виждаше като млад човек в банка, с приятен характер, отзивчив и много добър в работата си. Тогава беше изявен млад член на калвинистка църква. Отново чуваше как го наричат „братко“. Виждаше се как говори на събранията. Спомни си, че възприемаше свещеническия пост като възможно жизнено поприще и проявяваше интерес към мисионерството. Това беше най-щастливия период от живота му. Би искал да се събуди и отново да се озове в онова време, а всичко останало да е само сън.

Малко хора се изявяваха като него по това време. Усещаше Божието водителство и виждаше признаците, че Бог го е създал с определена цел.

След това дойде промяната. Скоро беше поканен в един дом чието богатство се дължеше на преуспяваща търговия. Той усети нов повей. Мисълта, че е богоизбран, го подтикна към мисълта да обедини религиозните си заложби с успешния бизнес. Бизнесът се свеждаше до поддържане на заложна къща, преуспяваща по размах и печалба.

След запознаването с работата, той откри, че източник на изключителните печалби е безпрепятственото приемане на всякакви стоки, без строго документиране от къде идват.

Спомни си първите първите мигове, когато беше потресен от всичко това. Размислите върху тези неща доведоха до много молитва.

Бизнесът бе стабилен, с дълбоки корени, а печалбите бяха получавани от заблудени души. Къде беше границата?

Често си казваше: „Всевишния знае колко далече се намира моята душа от всичко това. Той разбира, че гледам на парите като средство да обработвам градината му“.

Метафори от подобен вид не липсваха в мислите му. Имаше и особени духовни преживявания, които го убеждаваха да запази работата си, като богоугодно дело.

Блясъкът на богатството се беше разкрил пред него, а потръпването стана някъде дълбоко в него. На него никога не му бе идвало на ум, че търговията има нещо общо със спасението на душите. И стана така, че той започна да води двойнствен живот. Бе убеден, че религиозната му дейност не бе несъвместима с поетата работа.

И сега, когато гледаше към миналото имаше същите доводи. Изминалите години ги бяха превърнали в плътна маса, претъпила нравствената чувствителност. Нещо повече. Сега, когато егоизмът се бе изострил, ала загубил вкуса си към наслада, душата му се изпълваше все повече със вяра, че прави всичко в името на Бога и е безразличен към собственото си облагодетелстване.

И все пак, ако можеше отново да се върне в младежката си нищета ….О, тогава би избрал да стане мисионер. Това за него беше истинското му призвание.

Вероятно има лицемери, които съвсем съзнателно парадират с вяра и чувство на преданост, за да заблудят света, но той не беше такъв. Той просто беше човек, чийто желания са по-силни от теоретичните му възгледи. Въпреки че с течение на времето беше съчетавал осъществяването на желанията си с възгледите си.

Благото, което би могъл да допринесе в името на Бога, през целия му живот, бе онзи маяк, давал насока на действията му. Че кой би могъл по-добре от него да използва парите и властта, която беше получил, от самия него? Кой може да се мери с него във възхвала за Божията воля? За него Божията воля беше нещо съвсем различно от неговата праведност. Тя налагаше да се разпознават враговете на Бога и да се използват само като оръжия на Божието дело или да се обезсилят, чрез лишаване от пари и влияние. Освен това, изгодно вложените пари в търговията, стават истински значими, когато се управляват от ръката на божи служител.

Всъщност подобни мисли не са по-малко свойствени за набожен човек, отколкото силните думи, прикриващи користни стремежи. Ако човек уповава на нещо друго, а не на собствената си алчност, неизбежно има съвест и ориентир, към който в общи линии се придържа. Този ориентир за него се свеждаше до служба на Божията воля: „Аз съм грешен и нищожен ….. само оръдие за употреба ,,,,. но нека бъда употребен“. Такъв беше калъпа, в който бе вкарал огромното си желание, да бъде значим и овластен.

А сега дойде мигът, когато възникна опасност този калъп да бъде напълно счупен и захвърлен.

Какво ли би станало ако с деянията, с които се бе примирил, за  да стане „по-силно оръдие“ на Бога, станеха повод да помръкне Божията слава? Ако това бе станало, той ще бъде изгонен от храма, като човек със съмнителни пожертвувания.

Физическото усещане, романтично наречено „пеперуди върху корема“ се появява не само при влюбване. Такова чувство можете да изпитате, когато сте силно изплашени или развълнувани.
Влюбването, както и страхът изменят „химията“ на вашия мозък и в тялото се поражда стрес.
Стресът на свой ред пуска реакцията „бий се или бягай“. Това е съпроводено с физиологиески изменения. Повишава се нивото на хормоните кортизол и адреналин, които „дават команда“ за покачване на кръвното налягане, увеличава се притока на кръв към мускулите и белите дробове, задействат се всички ресурси в тялото.
Рязкото отичане на кръвта от коремнта кухина, се съпровожда с гадене, което е добре познато на мнозина.
По-малко романтика, повече знание!

Това се случило късно вечерта в едно индийско село. Един селянин отишъл да посети болен съсед на няколко мили от дома си, а на връщане било съвсем тъмното. Там, от където минавал, имало много змии, затова селянинът се страхувал да върви в тъмното. „Ами ако в тъмното настъпя змия?“ – мислел си човекът, треперейки като си мислел за тези ужасни създания.
Изведнъж, в несигурната светлина на луната селянинът видял нещо голямо, свит в средата на околовръстния път.
– Това е змия! – извикал бедния селянин и започна да се движи в кръг. – Помощ! Помощ! – викал той. – Змията ще ме убие!
Случило се така, че на близо имало и друг човек, който чул виковете му. Той бързо се завтекъл на помощ.
– Какво се е случило, приятел? ​​- попитал го той.
– Виж! Виж! – Извика селянинът, сочейки към предполагаемата змията. – Това е змия!
Човекът бил с фенер. Той предпазливо се приближил до онова, което лежало на пътя, вдигнал фенера и погледна под краката на селянина. На пътя имало навито въже, някой го бил изпуснал на пътя.
– Приятелю, по-спокойно, – каза човекът – Няма змия, само едно навито въже. Страхът ти е изиграл лоша шега!
Колко пъти сте взели намотано въже за една отровна змия, готвеща се да ви отнеме живота? Ти започваш да тичаш наоколо, оставяйки всичко на страха, лишаваш се от увереност и спокойствие, но в действителност е трябвало просто да погледнеш по-отблизо в краката си и да се увериш, че това е само една илюзия. Този страхът ви лишава от жизненост, сила и увереност. Той не ви позволява да се движите напред и да се развивате.

Най-големият ни страх не е, че сме непълноценни. Ние се страхуваме да не се покажем прекалено силни.
Питаме се : „Кой съм аз, че да бъда изключителено, красив, талантлив и зашеметяващ“?
А защо да не бъдем такива?
Ние сме Божии деца. Нашето себеосъждение не е нужно на света.
Няма нищо привлекателно в плахостта и сковаността. Ако се чувстваме така, караме околните да бъдат неуверени.
Ние сме родени за да светим, да изявяваме Божията слава. И когато позволим това да стане с нас, то се отразява на околните.
Когато ние сме освободени от нашия собствен страха, нашето присъствие освобождва другите хора от страховете им.
Позволете на Божията светлина и любов да се излъчва чрез вас!