Група хора бяха обиколили количката на възрастна жена. Тя обясняваше като сочеше прозорците на дома си, които бяха покрити от мрежи, като предпазна мярка за крадци:
– Вижте мрежата как са я изкривили. Опитали са и рамката да изтръгнат.
– Ти видя ли ги, – обърна се закръглен мъж на средна възраст.
– Най-напред чух само тропане и удари, после нещо стържеха…..
– Защо не звънна веднага в полицията? – попита млад къдрокос младеж.
– Уплаших се и започнах да викам: „Асене, викай полиция, дошли са айдуци“. И те се разбягаха. – обясни сакатата жена.
– Тя като ми се обади, веднага звъннаха в полицията, – каза Тереза, жената, която идваше да ѝ помага. – Попитаха за адреса и казаха, че ще дойдат веднага, но вече минаха 40 минути, а тях още ги няма.
– Можеха да ме убият, – трепереше жената в количката. – То поне да имаше какво да вземат….
– А бай Кольо дето го пребиха преди месец, да не би да е имал? – каза намръщено Асен. – Намерили са само 20 лева и взели телефона му. Но човека още бере душа, скоро се е прибрал от болницата, но не може да се движи.
Полицейската кола спря пред външната врата на дома на баба Петра, саката жена, която още не се бе отърсила от страха, преживян при опита за нахлуване в дома ѝ.
В двора влязоха двама полицаи. Единият бе слаб и висок, а другият по-дребен и леко закръглен.
– Добро утро, – поздрави по-ниският от полицаите. – Какво се е случило.
– Щяха да ме убият, – извика истерично баба Петра.
– Влязоха ли при вас? – попита по-високият полицай.
– Не, помъчили са да влязат през прозореца, – запъхтяно обясни възрастната жена. – Вижте как са изкривили мрежата, откърти ли са и рамката, но като извиках, те побягнаха.
– Имаше ли някой при вас? – попита същия полицай.
– Тереза, жената, която ми помага дойде малко по-късно, – каза баба Петра.
– Нещо откраднато ли е? – попита дребният полицай.
– Не успяха, но следващия път, може и да … – ядосано каза сакатата жена.
– В случая няма престъпление, – започна да обяснява по-високият полицай. – Ако сте ги видели или знаете кои са, можем да отидем и да ги предупредим, повече да не ви закачат.
– Но вижте, те са нападнали дома ми, явно има следи, – извика баба Петра. – Как така няма престъпление? Какво искате, да намерите трупа ми и всичко тук да бъде разхвърлено и разбичкано ли?
– Извинете, – каза малко по-меко по-ниският от полицаите, – такъв е редът. Познахте ли някой от нападателите?
– Минчо, копелето на Петър и Васил на баба Дора внука ѝ, – каза възмутено баба Петра. – Те тук са известни с подвизите си.
– Къде живеят? – попита високият полицай.
– Минчо е две къщи по-надолу по улицата, от същата страна, а Васил е тук на ъгъла, – каза услужливо леля Пена.
– Добре ще отидем и ще ги предупредим, повече да не ви притесняват, – каза дребният полицай. И двамата си тръгнаха.
Хората събрали се в двора на баба Петра след като видяха, че полицейската кола дойде и полицаи влязоха вътре, най-после задоволиха любопитството си.
След като си тръгнаха полицаите, някои започнаха да негодуват:
– И това ми било полиция….
– Нямало престъпление…. труп ли им трябва, за да разследват?
– Горката жена, следващия път като дойдат може да ѝ видят сметката…
Състоянието на баба Петра не бе по-добро.
– Няма закрила за нас възрастните хора, – въздъхна тъжно старата жена.
Правеха проверка на свръх секретно летище. Това бяха група военни, които често командироваха на такова инспектиране. Между тях нямаше много млади. Почти всички, с малки изключение бяха вълци калени в битки.
