За всекиго по нещо

Петър се връщаше в къщи, както обикновено. Денят бе изпълнен с напрежение и трудности, но на него му бе леко на сърцето.

По пътя го срещна дяволът. Той му се бе ядосал много. В ръка си държеше нож и се засили да удари Петър, но някаква невидима преграда го спря.

– Много ме дразниш, – жлъчно изсъска дяволът. – Искам да те докопам и все не успявам.

Петър го наблюдаваше без страх. Изобщо не се изненадваше, че яростта изпълнила врага му, не можеше да го достигне.

– Това, което правиш, и аз го върша, дори повече от теб, – подскачаше гневно дяволът. – Ти постиш, а аз изобщо не ям. Бодърстваш дълго в молитва, а аз никога не спя. ….. Има само едно нещо в теб, което ме побеждава.

– И какво е то? – попита изненадано Петър.

– Смирението, – изкриви лице дяволът. – Аз не го притежавам и пред него не мога да устоя.

Смирението не е да наведеш глава и да станеш тих и незабележим. То е покорство и послушание пред Бога.

Ако не се ръководиш от твоята волята, чувствата и желанията, а от Божието решение, ти наистина си смирен.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

В този ден никой не знаеше какво щеше да последва. Людете нямаха престава, че с днешното разпятие щяха да намерят спасение.

Исус изтощен от жестоките удари в безсънната нощ, едва вървеше. Затова заставиха Симон киринееца да носи кръста Му.

Само Той знаеше какво щеше да стане след час. Запознат бе отдавна съдбата си, но бе твърдо решен да стане врата на спасението.

Беше само на 33. Стана за хората хляб, вода и светлина, но …..

Бе подготвен за този ден, когато щеше да бъде предаден.

Времето бе изтекло.

Той чуваше крясъците им:

– Разпни го.

Бе осъден, бит и оплют от свирепата тълпа, а беше вестител на любовта.

Сатана бе изпълнил сърцата има с ярост и бързаше да отнеме всичко, което Исус бе вложил в тях.

Въпреки страха и съмненията им Христос пак ги обичаше.

За това, когато Го разпнаха, каза:

– Отче, прости им, защото не знаят какво правят…..

Устните му бяха пресъхнали, но Исус знаеше, че всичко вече е свършено, за това каза:

– Жаден съм.

Натъкнаха на исопова тръст една гъба натопена в оцет, и я поднесоха до устата Му.

Исус прие оцета и рече:

– Свърши се.

Наведе глава и предаде Дух Си Богу.

Врагът ограби човека, но Исус чрез смъртта си на кръста му даде втори шанс.

Така Христос и днес ни помага, да започне всичко начисто.

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.