За всекиго по нещо

Когато кралица Елизабет II посети Нигерия през 1956 г., тя положи венец на надгробния камък на шотландката .

Мери не отиде в Африка под ръководството на британската корона. Тя служеше на друг цар.

Дете на баща насилник, алкохолик и ревностна майка християнка, Мери научи как да оцелява в бедняшките квартали на Шотландия.

Като младо момиче тя четеше редовно своята Библия. Заради насилието на земния ѝ баща, Мери се страхуваше да говори пред мъже, но никога не се съмняваше в безусловната любов на Своя Небесен Баща.

Когато научи за смъртта на д-р Дейвид Ливингстън в Африка, тя беше дълбоко развълнувана от молбата му някой да довърши работата му.

През 1876 г. тя отплава за Западна Африка. Много страхове, в резултат от травматичното ѝ детство, я преследваха. Но един по един тя ги преодоляваше и се превръщаше в част от африканската общност.

Мери се грижеше за изоставени деца. Застана твърдо срещу малтретирането и обичаше африканския народ с цялото си сърце.

Когато я наградиха с Малтийски кръст, тя го запази в тайна.

След смъртта ѝ вярващите изпяха „ Слава на Бога, от когото произтичат всички благословии “ в памет на Мери Слесър, която бе намерила силата да преодолее кошмарното си детство и да протегне ръка на други малтретирани момчета и момичета.

Преодоляването на личните страхове е процес, който продължава понякога цял живот.

Това е възможно само със знанието, че любовта е по-голяма от страха и че Бог ни обича безкрайно много.

Татяна много обичаше дъщеря си. Радваха ѝ се всички. Поля бе жизнерадостно и весело дете. Рядко усмивката ѝ слизаше от лицето.

Дори да е мрачен човек, щом Поля му се усмихнеше, веднага му се подобряваше настроението.

Един ден се разрази силна буря. Всички деца отдавна се бяха прибрали по домовете си, но Поля я нямаше.

Татяна се притесни и тръгна да търси дъщеря си. Какво ли не мина през главата ѝ. Обиколи навсякъде, но не я откри.

Сърцето ѝ се сви и Татяна се разплака:

– Господи, къде е моята малка Поля?

Изведнъж се сети за любимото място на дъщеря си и бързо закрачи натам.

Това бе една малка полянка, обградена от високи дървета.

И Поля бе там. Момичето тичаше и подскачаше под дъжда. Цялата бе подгизнала, но бе щастлива.

Всеки път, когато светкавица раздираше небето Поля поглеждаше нагоре и се усмихваше.

– Какво правиш? – изненадана попита Татяна. – Не те ли е страх от светкавиците? Цялата си мокра, ще настинеш.

– Мамо, виж, аз танцувам, – весело се завъртя Поля, – а Бог ме фотографира.

Такава тъмна нощ скоро не бе имало. Виктор се мяташе в своето безсилие и безизходица.

– Така не може да се живее повече, – крещеше той и преобръщаше всичко наопаки в стаята си. – Има ли смисъл само да вегетирам? Ще сложа край на живота си.

Извади ръждясалия пищов на баща си, забравен под миндера кой знае от кога.

Виктор скоро го бе открил, а сега щеше да му послужи. Бе го проверил, имаше един патрон в цевта.

Младият мъж приближи дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка. Нервността му или по-скоро страха разтрепери ръката му и той не уличи мястото, но се нарани.

Съседите чуха изстрела и извикаха бърза помощ и полиция.

Завариха го окървавен, но жив. Откараха го в един лечебен център.

На другия ден, когато се събуди, Виктор разбра, че е попаднал в християнски център на лечение.

Той притисна бинтованата си глава с ръце и започна да се смее неудържимо.

– О не, Господи, Ти подиграваш ли ми се? Аз исках да се самоубия, не вярвам, че съществуваш. А Ти ме домъкна в този христ…..- задави се от възмущение Виктор – център.

Виктор лежа там три дена и накрая реши да приключи всичко и да не създава на никого главоболия.

Тогава се случи нещо невероятно. В стаята, където лежеше Виктор влезе мъж, който попита:

– Има ли някой тук който иска да се самоубие?

Виктор трепна. Очите на влезлият се заковаха в него.

– Съветвам те да преосмислиш нещата, – добави мъжът. – Бог те обича и иска да живееш.

– За това ли дойдох тук, – Виктор крещеше неудържимо, – за да ми кажете, че Бог ме обича…?

И се разплака.

Този ден Виктор се раздели с атеизма си.

До скоро смяташе, че идеята за личен Бог е пълна глупост, но в сърцето си знаеше, че събитията не се бяха стекли случайно.

Това послание бе изпратено директно към него.

Виктор осъзна и възторжено произнесе:

– Той е любящ и е загрижен за мен. Бог ме обича.

Петър се връщаше в къщи, както обикновено. Денят бе изпълнен с напрежение и трудности, но на него му бе леко на сърцето.

По пътя го срещна дяволът. Той му се бе ядосал много. В ръка си държеше нож и се засили да удари Петър, но някаква невидима преграда го спря.

– Много ме дразниш, – жлъчно изсъска дяволът. – Искам да те докопам и все не успявам.

Петър го наблюдаваше без страх. Изобщо не се изненадваше, че яростта изпълнила врага му, не можеше да го достигне.

– Това, което правиш, и аз го върша, дори повече от теб, – подскачаше гневно дяволът. – Ти постиш, а аз изобщо не ям. Бодърстваш дълго в молитва, а аз никога не спя. ….. Има само едно нещо в теб, което ме побеждава.

– И какво е то? – попита изненадано Петър.

– Смирението, – изкриви лице дяволът. – Аз не го притежавам и пред него не мога да устоя.

Смирението не е да наведеш глава и да станеш тих и незабележим. То е покорство и послушание пред Бога.

Ако не се ръководиш от твоята волята, чувствата и желанията, а от Божието решение, ти наистина си смирен.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.