Колко е хубаво човек да е безстрашен и да не се страхува при преодоляване на трудности, поредния изпит или ново препятствие към успеха.
А защо тогава предизвикаме страх в детската душа още от най-ранна възраст? Това ли е начинът да се контролират и да се карат децата да правят „правилните“ неща?
Фанка бе здраво и будно дете. Всичко искаше да пипне, да разбере как е движи или защо прави така.
Родители и роднини приемаха любознателността ѝ с възторг:
– Много е умна, – казваха те. – С това неуморно изследване на света около себе си, кой знае каква професия ще избере в бъдеще?
Фанка имаше един основен проблем, не обичаше да яде. Противеше се и не хващаше лъжицата, щом зърнеше препълнената паница с попара пред нея.
Веднъж дядо ѝ я заплаши:
– Ако не ядеш, ще те грабне дядо Торбалан. Виждаш ли къде се е скрил там в храстите. Ето само червеният му пояс се подава, – сочеше старецът с ръка към близкия парка.
Фанка уплашено погледна, гребна една две лъжици, но след това окончателно отказа да яде.
Вечерта, когато дядо ѝ я заплаши отново с дядо Торбалан, детето се усмихна и каза:
– Дадо, но това е пеката (пейката).
Фанка внимателно бе изследвала мястото през деня, където сочеше дядо ѝ, но там нямаше никакъв Торбалан, а само една пейка и то червена.
На следващия ден баба ѝ реши да вземе нещата в свои ръце:
– Яж, че ще дойде баба Меца и ще те изяде.
Фанка войнствено извика:
– Взема пешите (машите), бия мечката!
Малката хитруша почти винаги надделяваше и не изяждаше препълнената паница с ядене. Може би бе права, човек яде колкото желае, защо трябва да я насилват?
