Никола бе добро момче. Помагаше във къщи, въпреки че бе толкова малък.
Бе много изпълнителен и трогателен в желанието си да помогне на всеки. Добротата и отзивчивостта му бяха пословични, но…
Днес Никола помете тротоара пред дома си, но забрави да прибере метлата.
За нея се сети едва вечерта, когато мама го попита:
– Никола, да си виждал някъде метлата с дългата дръжка?
Малкото момче сбърчи вежди, замисли се и изведнъж ахна, а след това виновно добави:
– С нея метох тротоара, но ….. съм я забравил … там.
– Иди да я донесеш тогава, – каза недоволно майка му. – Не могат нещата да се захвърлят просто ей така. В този дом трябва да има ред.
Никола плахо погледна към прозореца. Беше се стъмнило, а той много се страхуваше от тъмното.
„Ами сега, какво ще правя?“ – разтрепера се Никола.
Бащата усети страха на сина си и реши да го насърчи:
– Няма от какво да се страхуваш, защото Бог е на улицата.
Никола поклати недоверчиво глава. Отиде до вратата и плахо я открехна.
След това изправи рамене, усмихна се и извика силно:
– Боже, ако наистина си там, моля те донеси метлата….
Не сте ли се замисляли, че понякога с нашите страхове пречим да се изпълни Божията воля.
Господ нарочно ни изправя пред различни предизвикателства, за да се научим да Му се доверяваме.
