Архив за етикет: страх

Битка за твоето сърце

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Илюстрация на доверие

В училището се играеше поредната баскетболна среща. Играеха момчета от различни класове, оформили отбори по свой избор.

Родители, баби, дядовци и приятели подкрепяха играчите с подвиквания и аплодисменти.

– Браво!

– Давай!

– Много точно!

– Чудесен удар!

По-малките братя и сестри на играещите се забавляваха в коридора на училището.

Изведнъж завиха сирени. Блеснаха светлини във физкултурния салон.

Беше се задействала пожарната аларма.

Децата бяха обзети от паника. Всяко едно от тях хукна да търси родителите си.

Нямаше огън, алармата се бе активирала случайно, но децата усетили опасност, уплашени прегръщаха родителите и близките си.

Това бе една илюстрация за доверие в онези, от които се очакваше безопасност и увереност, особено по време на страх.

Така и ние, когато сме застрашени, можем да изтичаме при нашата „Скала“.

Когато призоваваме Божието име, Той ни осигурява убежище и подслон, от които се нуждаем.

Трайната надежда

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Тя не бе сама

Какъв ден!

Елена влезе в сградата набързо и почти се затича към работното си място. Ръцете и бяха препълнени с различни найлонови торбички. Бе взела всичко, нищо не бе излишно.

Тежката чанта, която бе преметнала през рамо се плъзгаше надолу. И тъй като нямаше свободна ръка, за да я вдигне, тя се спусна чак към лакътя.

Пред нея крачеше друг служител, който също бързаше.

Тежката врата се блъсна в рамката зад тях и се затвори.

– Ето това е животът ми напоследък, – промърмори тихо Елена, – забързан и натоварен. Боря се. Стремя се и какво ….? Нося повече отколкото мога и вечно се чувствам една крачка назад. Това ли Бог е отредил за мен?

Тя знаеше, че това не е вярно, но бе подтисната и разочарована.

Елена седна на стола пред бюрото си, захлупи глава върху ръцете си и безшумно се разплака.

Изведнъж познатият Глас ѝ прошепна нежно:

– Познавам те от утробата на майка ти. Докато вдъхвах живот в теб, Аз се усмихвах. Гордеех се за бъдещето, което беше пред теб. Знаех предизвикателствата, с които ще се сблъскаш, грешните решения, които ще вземеш. Очаквах сълзите на съжаление, които ще изплачеш, а също и годините, които ще пропилееш, преследвайки неща, различни от Мен. Бях с теб, когато бе изтощена, дори в страха ти.

Елена вече не плачеше, тя слушаше, а Гласът продължаваше:

– Всеки момент, всяко предизвикателство, всеки триумф, всеки провал са допринасяли, за да Ме опознаеш по-добре. Не съм те оставял сама, нито съм те изоставял. Когато се чувстваш претоварена, просто знай, че съм до теб и заедно можем повече.

Елена се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Разочарованията са неизбежни, но имаш избор

Вечерта нахлу в малкото селище неочаквано. Бе облачно и не се разбра, кога се скри слънцето. Хората са свикнали на всичко и вече нищо не им прави впечатление.

Димитър ситнеше в задния си двор, притеснен, невиждащ изход от създалата се ситуация.

Така го завари Пламен, неговият комшия, до когото Димитър често се допитваше.

– А, Пламене, замътила се е една ….. в душата ми и не знам какво да правя.

– Казвах ти и пак ще повторя, – размаха показалец Пламен, – Господ има уникален план за твоя живот. Такъв, който не се променя според неочакваните обстоятелства. Когато се сблъскаш със ситуация, която не си пасва с твоето разбиране как Бог иска да върви твоя живот, трябва да спреш и да погледнеш към Него за насока.

– Тогава защо Той допуска да имаме разочарования?

– За да се осланяш на Него. Да разчиташ не на това, което виждаш, а на Бога. Разочарованията са неизбежни, но обезсърчението е избор. Не позволявай на предизвикателствата, да ти отнемат ентусиазма и увереността в Господа.

– Знаеш ли, като ме притиснат, особено от няколко места, – оплака се Димитър, – изобщо не ми е до Бога.

– Не бъди жертва на чувствата си. Гледай към Него и върви напред.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Димитър. – Ела на моето място и тогава приказвай.

– Нараненото ти и обезсърчено сърце, заедно с белезите от старите разочарования ще се стопя в Божията възстановителна любов. Семо гледай към Него.

Димитър наведе глава и дълго време мъдрува. Накрая разкърши рамене и категорично заяви:

– Не мога. Това е.

– Бог наистина има благословения за теб – повече, отколкото можеш да си представиш. Дай му разочарованията и страха си, и напълно Му се довери. Ако Бог държи бъдещето ти, нищо няма да загубиш.

Пламен опитваше всячески да помогне на комшията си, но Димитър се бе затворил в себе си и не приемаше.