Тихомир бе поставил предизвикателно ръце на кръста си:

– Малине, имаш ли достатъчно смелост в избора си да спреш?

– Какво да спра? -тръсна глава Малин.

– Например, да затвориш лаптопа, дори ако не си свършил работата по него. Или да не обръщаш внимание на телефона си по време на вечеря. Просто да си кажеш: „Не сега“, когато всичко около теб казва: „Побързай, няма време“.

Малин повдигна едната си вежда:

– Да живееш“с достатъчно време“ е впечатляващо.

– Бог ти е дал двадесет и четири час в денонощието, – намръщи се Тихомир, – но Той не е искал да ги запълниш с работа за двадесет и пет.

Малин само вдигна рамене.

– Присъствието е по-важно от продуктивността. Твоята стойност не се измерва с резултатите ти, – започна да поучава Тихомир. – Помни, че Бог е много по-заинтересован от това в кого се превръщаш, отколкото колко постигаш.

– Звучи ми като клише, – присмехулно подметна Малин.

– Този вид живот не изглежда еднакво за всички. Но под детайлите, той винаги започва на едно и също място.

– Едно и също място?! – повтори като ехо Малин.

– Начина на почивка. Доброволно освобождаване от резултатите и тихо решение да вървиш в крак с Духа, вместо да бързаш напред.

Малин сбърчи нос.

Тихомир продължи настървено:

– Исус живя така. Той ходеше, чакаше, оттегляше се и слушаше. Само за три години публично служение, без бързане, самореклама или борба, той завърши най-великото дело, което светът някога е познавал.

Малин продължаваше да гримасничи недоверчиво, а Тихомир се засилваше още повече:

– Това е поканата и за нас. Да работим усилено. Да се ​​изявяваме абсолютно, а след това да си починем. Да се ​​доверим и да предадем резултатите на Бога. Така изглежда един живот, изпълнен с благодат. Не става въпрос да правим по-малко, само за да създадем преднина. Нужно е да правим това, което е най-важно, с Бога, за Бога и на Божието време.

Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Цветан бе излязъл с Драгой на разходка.

– Бог е създал човека по Свой образ и подобие, – ентусиазирано говореше Цветан.

– Това означава, че всеки, независимо от неговия статус, възгледи или житейски опит, има стойност, която е невъзможно да се загуби, – поясни разбирането си Драгой.

– Човечеството като добродетел е способността да виждаш другия човек не като проблем или като функция, а като носител на Божия образ, – отбеляза Цветан.

Драгой продължи със разсъжденията си:

– В този свят сме оценявани в зависимост от нашите постижения, ефективност или популярност, но ние трябва да се отнасяме към другите не като към средство, а като цел.

– Това означава не просто да защитаваш живота, – Цветан размаха неспокойно ръце, – а да го почиташ с думите, възгледите и начина, по който се отнасяме към него.

– В крайна сметка човечеството не е слабост, – поклати глава Драгой. – Става въпрос за силата да признаеш стойността на всеки човек, дори на тези, които не могат да ни дадат нищо в замяна.

– Много ми е трудно да виждам стойността в хората, с които трудно се справям, – призна Цветан.

– Човешкият живот е ценен и това се отнася за всички хора, без изключение, – подчерта Драгой.

– Как ми се иска, когато някой мисли или говори за мен, да има повече светлина и доброта в живота му. Не е нужно да ми благодари гласно, важното е да я има в сърцето си.

– Трябва да виждаме Божия образ във всеки човек, – обобщи Драгой. – Нека живеем така, че тези край нас да не се чувстват отхвърлени и незабелязани.

Ема много обичаше учителката си по английски.

– Какво толкова ѝ харесвате? – попита я майка ѝ.

– В часовете ѝ, тя ни черпи с бисквитки. Винаги има игри и оцветяване на рисунки, с които се илюстрира урока. Всички очакваме с нетърпение нейните часове. Тя ни учи не само на английски, но съживяваше обстановката, – отговори Ема.

– Ясно, – усмихна се майката, – тя ви добавя стойност.

– Каква стойност? Нищо не разбирам, – повдигна рамене Ема.

– Тя е учителка и за да повиши нивото си на ефективност, добавя стойност на учениците си, – опита се да обясни майката.

Ема смръщи вежди неразбиращо.

– Това означава, че във всичко, което прави, тя подобрява живота на тези около нея, – уточни майката.

А след това прибави:

– Ема, добави стойност към дома си, приятелите си, бъдещите си деца и общността, в която живееш! Направи живота на някого по-добър, само като присъстваш.

Филип бе притеснен. Слушаше по радиото за поредната катастрофа, последва я опустошително бедствие, при което бяха пострадали много хора.

Майка му го посъветва:

– В такива случаи търси помощници. Винаги ще се намерят хора, които ще искат да помогнат.

Филип порасна.

Той бе свидетел на героизъм и себе отдаване.

– Странно, – каза си той, – почти не се говори за хората, които са реагирали първи или такива, които са помогнали не само с финанси, но са пожертвали времето си, за да помогнат.

Бог ни е призовал да бъдем помощници.

Ако искаме да бъдем такива, нека щедро да предлагаме всички ресурси, които Бог ни е предоставил, за да можем да посрещнете нуждите по време на бедствие, катаклизъм или просто да подкрепим някой в болката и мъката му.

Давайте, но внимавайте! Не е важно как ще ви възприемат или дали ще ви ръкопляскат.

Давайте от сърце, искрено обичащи Бога и хората.

Ако правим така, ние се отказваме от мимолетните награди на този свят, за да наследим такива в Царството, които са с неизмерима стойност.