Слънцето яко напичаше, но това не пречеше на множество хора облечени в черно, да се движат в дълга върволица след катафалката.
Явно погребваха знатен и уважаван човек.
Към хората се приближи една баба и попита:
– Колко ли пари е оставил?
Вероятно тя знаеше, че човекът, който погребваха е много богат.
– Дойде време да остави всичко, което имаше, – промърмори мъж облечен в черно.
Сякаш ѝ каза: „И милиони да е имал, той ги е оставил. Нищо не може да занесе със себе си в гроба“.
Двама мъже стояха в страни и наблюдаваха как хората бавно пъплеха към гробищата.
Единият от тях Милан Наблюдателят, коментира разговора на бабата с един от опечалените:
– Имал е много, но всичко е до време.
Кочо Правдивия отбеляза:
– Често ми се случва да чуя как някой представя на друг свой познат: „Това е Дичо, той работи при Михайлов, големият бизнесмен“. Нима ценността на човека се определя от мястото на работата или от професията?
– Да, но така се представят само преуспяващи хора или които са започнали да имат явен успех в едно или друго начинание, – отбеляза Милан.
Дядо Добри, който незабелязан се бе приближил до двамата мъже каза:
– Бог не съди за нас по успехите ни. Той ни обича всички еднакво.
– Тогава по какво ще се определи стойността ни? – намръщи чело Кочо.
– Нима не се опредяла от това: Как се обличаме? В какъв дом живеем? Каква кола караме? – попита Милан.
– Нашата ценност се определя от това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и Христос е умрял за нас, – каза дядо Добри. – Ако сме приели това, Той ни приема в Своето семейство и ние за винаги ставаме Негови деца.
Баба Дина, която се бе подпряла на тоягата си, веднага подкрепи стареца:
– Не си мислете, че вашата стойност като люде зависи от пари или положението, което заемате в обществото. Ни най-малко. Но запомнете едно, колкото и да се опъвате и да се мислите за много умни, вие сте безкрайно скъпи за Бога. За това по-добре не се дърпайте, като опърничави магарета, от Него.
Милан и Дичо махнаха с ръце. Какво ще слушат тези изветрели старци?!
– Ей го на човека, какви почести, какво уважение само, – посочи Милан към отминалата върволица.
– Да, ама нищо не носи там, – засмя се Дичо. – всичко, което е изкарал, ще го изпапат наследниците му. Каква полза от всичкия му труд?
