След като завърши гимназия, Трифон замина в големия града, за да продължи образованието си в университета. Той бе много развълнуван от факта, че ще бъде свободен.

– Сега на никого не съм длъжен да обяснявам защо правя така или иначе. Но сега ми се пада и по-голяма отговорност. Ако сгреша и взема неправилно решение, за последствията не мога никого да виня.

Периода до Новата година за Трифон бе време за приспособяване към новата обстановка, в която колкото и да е странно изискванията към него не намаляха, а се увеличиха.

Сега бе време да докаже, че е голям и способен да води самостоятелен живот. Запретна се здраво и не изоставаше нито в учението, нито в обществените мероприятия, който ставаха в града. В началото не му бе леко, но свикна.

Наближиха празниците по Нова година и Рождество и Трифон се радваше:

– Сега родителите ми ще видят колко съм се променил. Дали ще се радват, че съм станал по-самостоятелен и по-отговорен за постъпките си?

Усмихнат, пълен с оптимизъм Трифон прекрачи родния праг.

– Тито, – извика майка му като го видя и го прегърна.

След това погледна към обувки му, на една от които се бе лепнало малко кафяво листо и веднага нареди:

– Обувките в антрето! Кога ще да се научиш с мръсните обувки да не влизаш в стаята?

Трифон не искаше да влиза в конфликт с майка си, за това отиде в антрето и се събу.

Когато се настани на масата грижовната майка веднага му предложи пълна чиния, от която се вдигаше приятна миризма на задушено със зеленчуци.

– Е, как я караш там? – започна майка му с въпросите си. – Успяваш ли да разбереш какво преподават или се заплесваш и не внимаваш? Закъсняваш ли вечерно време? Храниш ли се редовно? …

„Горката ми майка, – помисли си Трифон, – тя не може да разбере, че не съм онова малко момче, което отлетя преди няколко месеца от дома ѝ. Дори не забеляза, колко много съм се променил“.

След въпросите си, на които не бе дочакала да ѝ се отговори майка му започна да разказва за баща му, неприятностите в работата си и новите промени, които бяха направили в двора.

Слушайки майка си Трифон не усети влизането на баща си.

– О, сине, добре дошъл. Радвам се да те видя. Я какъв голям си пораснал, дано поне малко си поумнял.

Трифон само се усмихна и прегърна баща си.

– Сега си сам, – започна баща му, – гледай да не ни изложиш. Не гони момичетата, има време за всичко ….

И той продължи с поученията и наставленията към сина си. Трифон седеше почтително и не възразяваше на баща си.

Колко жалко, че това не направи впечатление на баща му. Нравоученията на възрастния човек бяха насочени към оня малък хлапак, който бе готов да възразява на всичко и да спори, макар и да разбираше, че не е прав.

Трифон въздъхна примирен и си помисли:

„Възприемат ме още като малък. Дори не забелязаха, че съм се променил… Е, нищо….. Може би с времето…“

Ако се опитаме да разберем и да се адаптираме към промените в нашите деца, това ще им покаже, че ги ценим повече. По-добре да разпознаем растежа и зрелостта им и да ги насърчим. Само това може да ни сближи с тях.

Слънцето избута няколко облака и надникна. Видя, че земята е побеляла и отново се скри. Нямаше вятър и съвсем не беше студено, въпреки снега.

Пламен се запозна с Никола в парка. Двамата се харесаха взаимно и Пламен покани новия си приятел на гости.

Никола малко се стесняваше, защото не знаеше как ще го посрещнат родителите на Пламен, за това каза:

– Нека гостуването ми у вас да остане за друг път, – каза Никола и се изчерви от притеснение.

– Как за друг път? – изгледа го войнствено Пламен. – Днес имам рожден ден, не можеш да ми откажеш.

Никола не знаеше какво да каже. Не искаше да обиди това приятно и доброжелателно момче. Нали току що се запознаха.

И двамата се запътиха към шест етажният блок, стърчащ в края на парка.

Когато се изкачиха на третия етаж, Пламен застана на вратата и започна да натиска звънеца, без да маха пръста си от него.

От вътре се чу мърморене:

– Това е само Пламен. Никой освен него не прави такива магаретии.

Вратата се открехна и на прага застана спретната жена на средна възраст. Тя бе готова да се скара на Пламен, но като видя другото момче до него, само се усмихна и каза:

– Заповядайте.

– Мамо, – започна още от вратата да обяснява Пламен, – това е Никола. Днес се запознахме в парка и аз го поканих, за да го почерпя за рождения си ден.

Двете момчета влязоха в една голяма стая, която бе празнично украсена. В средата ѝ имаше маса, а на нея се извисяваше триетажна торта.

Очите на Никола се уголемиха. И у тях празнуваха рождени дни, но никога не бе поднасяна такава огромна торта.

Жената видя възхищението на гостенчето и попита:

– Искате ли да ви отрежа парче от тази тройна шоколадова торта?

Всичко вътре в Никола крещеше: „Да! И ако може с повече шоколад…“

Но от устата му се отрони само:

– Не, благодаря!

Жената го погледна учудено, а Пламен едва не се разсърди:

– Ще ме обидиш!

– Не ми се сърдете, – добродушно каза Никола. – Предстои ми състезание и трябва да се съобразявам с калориите, които поглъщам. В противен случай  мога да надвиша килограмите и ще ме дисквалифицират.

– Е, чак пък толкова, – недоверчиво го погледна Пламен.

– За това състезание съм положил много усилия, – наведе глава Никола. – Искам да участвам в него.

– И ще се лишиш за това от едно вкусно парче торта? – вдигна рамене недоумяващо Пламен.

– Когато побеждавам, съм много въодушевен и изпитвам задоволство от постигнатото, – сърдечно се усмихна Никола. – Това надминава моментното удоволствие от вкусен десерт.

Пламен погледна корема си, който изглеждаше като надут плондер, погали го и каза:

– Може би имаш право. Трябва малко и аз да се постегна. Може да не достигна големи успехи в спорта, но поне няма да ми се подиграват, че съм дебел.

Никола го прегърна и добави:

– Ако искаш, непременно ще успееш!

И двете момчета се засмяха.

Думичката „не“ е красива дума. Може би една от най-красивите, особено ако знаеш какво те очаква в сравнение с предложеното.

В продължение на 18 години Вера и Богдан служиха в църквата. Те бяха ревностни за Бога и силно вярваха, че Господ ще изпълни обещанието Си, давайки им желаното на сърцето им.

През всичкото това време те бяха сред децата на други семейства и болезнено възприемаха въпроса:

– Кога ще имате деца?

Само, който е преминал през това, би разбрал мъката им. Понякога и двамата питаха в молитва:

– Господи, колко дълго още ще чакаме, за да видим желаното на сърцето ни?

Бяха опитвали всичко, включително и лекарска помощ.

Една сутрин Богдан не издържа и се помоли:

– Боже, ако няма да имаме дете, вземи желанието от сърцата ни.

Но Бог не го направи.

След медицинските процедури, последва първа бременност, но надеждите им бяха унищожени със спонтанен аборт и то на близнаци.

Вера бе смачкана емоционално и физически. Тя имаше нужда почивка.

Няколко седмици след този емоционален срив Богдан плачеше в молитва:

– Господи, мисля, че никога няма да стана баща.

В този момент Светият Дух го подбуди да отвори Библията. Богдан отвори Светата Книга и прочете:

– „Има ли още семе в житницата? При това лозата, смокинята, нарът и маслината още не са родили плод; обаче от днес ще ви благословя“.

В душата на Богдан се възроди надежда и изведнъж той разбра, че жена му е бременна. Веднага отиде в стаята и сподели със съпругата си, какво му се е случило.

След няколко дена Вера си направи тест. И наистина тя бе бременна.

Сега вече дъщеря им е голяма и ги радва с успехите в живота си.

За тях изминалите безплодни години бяха тежки, но връзката на Богдан и Вера с Бога не бе нарушена и за това преживяха тази радост, да изпълни Господ желанието на сърцата им.

Алекс бе фермер. Земята му се намира на брега на Атлантически океан. Той постоянно търсеше работници за фермата си, но повечето се отказваха заради ужасните бури, които повреждаха не само засятото, но и сградите.

Един ден при Алекс дойде нисък и слаб човек. Той се представи като Смит. Бе на средна възраст.

– Ще се справите ли с работата? – попита Алекс.

– Не се притеснявайте, – засмя се Смит, – мога да спя, когато духа силен вятър.

Алекс бе изненадан от този отговор, но тъй като се нуждаеше от помощник, го нае.

Смит работеше добре. Той бе зает от сутрин до вечер. Алекс бе доволен от работата му.

Една нощ вятърът се засили, а мощният му рев отекваше навътре в сушата. Алекс скочи от кревата, взе фенера и се втурна в стаята на Смит. Той разтърси спящия си помощник и извика:

– Ставай! Буря се задава! Събери и завържи всичко преди вятърът да го е отнесъл.

Смит се обърна на другата страна и твърдо каза:

– Няма да стана, господине. Казах ти, че мога да спя, когато вятърът духа силно.

Алекс се ядоса и излезе навън, за да се подготви за бурята. Не вървеше, а тичаше и недоволно мърмореше:

– Ще го уволня, веднага! Какво си мисли той?! За какво съм го наел?

За своя изненада Алекс откри, че хранителните припаси бяха  покрити с брезент. Кравите бяха прибрани в плевнята, пилетата в кокошарника. Вратите бяха добре заключени.

При такава подготовка, вятърът едва ли ще може да отнесе нещо. Освен това бяха взети мерки, нищо да не се запали.

Едва тогава Алекс разбра, какво означава да спиш, когато духа силен вятър.

От бурите в живота си се защитаваме, като храним нашия дух с Божието Слово и му се покоряваме. Само така можем да се облегнем на вярата си и да уповаваме на Бога.

Не е нужно да разбираме какво става, просто е нужно да се оставим в ръцете Му, за да имаме мир в увеличаващата скорост буря.

Нощта бе прегърнала малкия град. Тишина царуваше сред падащия сняг. Прозорците отдавна бяха потъмнели, а обитателите на домовете бяха обсебили царството на сънищата.

Само Станка се обръщаше в леглото и пресмяташе още колко неща трябваше да свърши днес, а програмата ѝ за следващия ден бе още по-натоварена.

Тя беше добра майка, чудесна домакиня и незаменим съветник и партньор на мъжа си в бизнеса. Всичко това беше добре, но на нея и се искаше да има повече време да почете, да научи някой език, да посвири на цигулката, която отдавна лежеше в прашасалия калъф в ъгъла на стаята.

Време за нещата, които най-много обичаше, не стигаше.

И Станка се размечта:

„Колко хубаво щеше да бъде, ако изобщо не спях. Тогава, докато другите са в леглата, щях да правя толкова много неща, за които сега не мога и да си помисля“.

Някое от децата се обърна и се отви. Станка стана и внимателно изтегли завивката, която бе минала под сина ѝ и го покри с нея. Той се размърда, но не се събуди.

Тя легна отново в леглото. Симо хъркаше до нея, но нея сън не я ловеше.

„Казват, че хората, който не спели, – отново потече потокът от мисли в главата ѝ, – боледували, били много нервни. Възможно е, не съм специалист в тази област, но ние се изнервяме в ежедневието, дори и да сме се наспали добре. Грижи, неприятности, главоболия и какво ли не…..“

Циферблата на часовника светеше с бледа синкава светлина, стрелките в тъмнината се открояваха ясно. Наближаваше четири часа, а Станка още не можеше да заспи.

Тя стана, светна в коридора, извади Библията, отвори на Псалмите и започна да чете:

– …… Помощта ми е от Господа, Който е направил небето и земята. Той няма да остави да се поклати ногата ти. Оня, който те пази, няма да задреме. Ето, няма да задреме нито ще заспи Оня, Който пази Израиля. Господ ти е пазач …..

Изведнъж Станка трепна:

– Бог не задремва, не заспива, защото е мой пазач. Аз да не съм Господ, че не искам да спя?! Ограничена съм във времето и пространството. Какво се мъча да постигна със свои сили? Вълнувам се. Притеснявам се. И за какво?

Тя падна на колене и започна да се моли:

– Господи, прости ми! Знам, че ме пазиш и се грижиш за мен. Моите мисли, не са като Твоите, но Ти винаги мислиш за добро …. Моля те помогни ми да подредя нещата си така, че да имам време и за любимите си занимания.